На 16 октомври в САЩ отбелязват Деня на началника. Той се празнува от 1958 година с богати фирмени тържества. За тези подчинени, които обаче отказват да празнуват, американски психотерапевти написали наръчник, озаглавен "Да работя за теб не е, като да работя за мен".
Всички помним „Великолепната седморка”. Филмът разказва за едно мексиканско село, тероризирано от бандити. Селяните наемат седем брилянтни стрелци, които да ги пазят от злосторниците. Филмът е абсолютна класика и е дал старт в киното на някои от най-големите имена по онова време - Чарлз Бронсън, Стив Маккуин, Юл Бринър. Но поводът да пиша са не безспорните качества на филма, а екипът на стрелците. В далечната 1960 г., когато лентата излиза на екран, едва ли някой е правел проучвания и анализи затова какво представлява добрият екип, от колко души да се състои, какви качествата да имат те и как да работят. Темата е приоритет на по-новото време. Едва в зората на демокрацията, когато чужди фирми стъпиха в България, изведнъж се заговори за екипа и значението му за един офис, фирма или администрация. И пак тогава стана ясно, че българинът (ако искал) можел да бъде изключителен професионалист,
но не можел да работи в екип
Да оставим този феномен на психолозите и да видим какво пишат днес специалистите по темата. Оказва се, има няколко основни пункта, на които трябва да се заложи при създаване на екипа. На първо място - броят на хората, които го формират. Цифрата е от 7 до 10. На второ място е експертизата им. В областта, в която ще работят, те трябва да са най-добрите - стрелци, счетоводители, библиотекари, математици, социолози ... Дотук - нищо сложно. Само дето ние, още на този етап от формирането на екипа, си имаме „дребничък” проблем. Как да подберем най-добрите?! Защото кой казва кои са те, е от първостепенна важност. На конкурс ли ще минат, големият бос ли ще си ги избере или големият партиен шеф! И още тук нещата зациклят. На следващия етап окончателно се скапват. Тези седмината (десетината), освен че трябва да са най-добрите в своята област, трябва да имат и различни лични качества и възможности. Сиреч,
да се допълват, а не да се конкурират и надцакват
Примерно, единият да има аналитично мислене, вторият - опит, третият да генерира идеи, четвъртият да е добър в логистиката, петият - във воденето на преговори и т.н. и т.н. Изглежда просто като концепция, но не е лесно като изпълнение. Разбира се има и още - цел на екипа, ценностна система и др. Накрая на сцената се появява най-важната фигура - лидерът. Това е човекът, който благодарение на качествата си (и само на тях) е направил кариера, доказал се е в определена сфера и е станал видим. Също така е показал, че може много повече от това да бъде само изпълнител. Може да води, управлява, организира, комуникира, консолидира, да се бори, рискува, печели, дори губи. Това е естественият лидер, този, който ще направи от онези експерти, по-горе, екип. Защото има и един друг тип, който, за съжаление, е преобладаващ и войнстващ - назначеният „лидер”. Началникът! Точно заради него онези психотерапевти в САЩ са издали Наръчника за оцеляване на подчинените. Истинският лидер респектира, предизвиква уважение и води екипа напред. И хората му нямат нужда от психотерапевти.
В Наръчника са идентифицирани 6 типа началници
Най-разпространен се оказва хроничният критикар
Това е винаги недоволният и намръщен шеф, който прави забележки от сутрин до вечер и ако не насмете поне един от подчинените си в рамките на деня, ще си загуби съня.
Вторият тип е вечното мрънкало. За разлика от първия, няма смелостта да направи скандал на някой служител, дори когато си го е заслужил. Непрекъснато мрънка и се оплаква, с което е спечелил презрението на подчинените си.
Третият тип е близък до мрънкалото. Това е шефът от типа "кажи си всичко". Той се нуждае от постоянни слушатели и внимание. Неговите оперативки траят по няколко часа и могат да приспят и слон, а ефектът от провеждането им е минимален.
Следващият тип е още по-непоносим - началникът,
който непрестанно подронва авторитета на подчинените си
Той унижава подчинените си и подценява всеки техен успех. Уронването на авторитета и достойнството им обаче ги вбесява и те или го мразят, или напускат и търсят друга реализация.
Eдин от най-често срещаните типове се оказва контролиращият шеф. Той иска да одобри всяко решение предварително, няма доверие на никого и е убеден, че ако точно той не стои начело на фирмата (институцията), тя ще се срине. Това е началникът с най-мързеливия, и неспособен за поемане на отговорности, екип. Подчинените му нямат никакъв шанс да покажат качествата си.
Не по-малко дразнещ е "променящият правилата" началник
Той непрекъснато променя заповеди, правила, организацията на работа и отменя взети решения. Работата под негово ръководство е истински хаос. В екипа на този шеф никой не е наясно със задачите. Затова от страх да не сгрешат, повечето се скатават, а работещите живеят в постоянен стрес.
Наръчникът е адресиран не само към подчинените, но и към началниците им. Всеки от тях би могъл да се познае в някой от типовете, да осъзнае грешките си и да се опита да се промени. Както е казал мъдрият Конфуций: „Да имаш недостатъци и да не се мъчиш да ги поправиш, означава наистина да имаш недостатъци”.
Макар и по-бегло, авторите се спират и на трите основни типа подчинени: "подхранващият споровете", "наблюдателят" и "екстремистът". За съжаление тук не откриваме един много разпространен в българския офисен и административен пейзаж тип - подмазвачът. Едно подобно американско изследване за причината началниците да крещят на подчинените си, изненадващо определя съвсем друга роля на този тип. Изводът затова какво кара един шеф да обижда подчинените си бил: Некомпетентност! Тъй като властта повишавала нуждата той да се възприема като компетентна фигура и авторитет, усещането си за некомпетентност възприемал като заплаха за егото си. А когато човек усетел такава заплаха, бил склонен да проявява агресия. Но най-интересен в изследването е изводът, че ако усещането за некомпетентност е причината за агресивното поведение на хората с власт, то тази агресия можела да бъде притъпена като тези хора получат "служебна самоувереност",
сиреч, подчинените им се подмазват
Подобна политика вдъхвала увереност на началника и го успокоявала. Има обаче и друг извод: Подобно поведение, отстрана на подчинените, можело да доведе до провал на началника, като го накара да загуби връзка с реалността. Това вече ни е познато.
И тъй като темата за началника и неговия подчинен е колкото сериозна, толкова и обект на шеги и закачки, а и за да не разочаровам онези, които започнаха този текст заради „Великолепната седморка”, накрая ще припомня един от прочутите диалози в култовия филм. Пак за цената на професионализма и голямата кариера, каквато и да е тя.
- Тук разговаряме с олово! (Стийв Маккуин)
- Дом - няма. Жена - няма. Деца - николко. Изгледи за бъдещето - нула. Пропуснах ли нещо?
- Да. Места, с които си свързан - николко. Хора, които са свързани с теб - николко. Хора, на които правиш път - николко. Преглътнати обиди - николко. Врагове - няма.
- Никакви врагове?
- Живи.
Мариана БОЙРИКОВА
Бел. авт. Моля за извинение всички началници, които са ми приятели и са се познали в някои от типовете. Не е нарочно. Едни нямат живи врагове, други - живи приятели.
