Понеделник, 29 Nov 2021
 
Други

С мотоциклет по Каменния път на река Ефрат

  22.09.2021 08:10             
С мотоциклет по Каменния път на река Ефрат

Още през 2019-а започнах сериозни проучвания за Памир. Визи, разстояния, цени, особености. Даже маршрута бях уточнил. Все още карах големия мотор BMW R 1100 GS,  модел 1998 г. Но дойде Ковид. През 2020-а светът започна да се отваря на разни места с разни ограничения, но пътуването до Памир с мотоциклет от България бе невъзможно. Продадохме една вила в курорта Свети Константин и първата ми работа беше да отделя 7000 лева и да купя един по-нов, но по-малък мотор, а именно BMW G 650 GS Sertao, модел 2012 г. По-лек, по-проходим и с доста по-нисък разход на гориво. През 2021-а се появиха и ваксини и още през април се ваксинирах. За Памир обаче нямаше промяна. Казахстан, Киргистан, Узбекистан, Таджикистан не приемаха туристи. Започнах да проучвам Северен Кавказ - Дагестан, Ингушетия, Чечня, Северна Осетия и Кабардино-България. Имаше много интересни места, пътища и превали и за всичко това ми трябваше само руска виза, но Русия така и не се отвори за туристи... Останаха Грузия и Турция. За влизане в Турция искаха сертификат, че си ваксиниран, или PСR тест, ако не си. За Грузия искаха PСR тест или ваксинационен сертифика плюс една QR регистрация в сайта на тяхното МВнР. Направих си я по интернет. Мотора си го подготвих като смених маслото и въздушния филтър, долях и заредих акумулатора и смених накладките на задната спирачка. Отзад свалих оригиналния 30-литров куфар на БМВ и го замених с 48-литров куфар от „Капа”. Поръчах още два странични куфара. Нагласих една чанта за резервоара и смених гумите – сложих 70+30% асфалт + черен път. Ще отворя една скоба и ще кажа, че те се представиха перфектно по време на пътешествието. Смених и вътрешните стандартни гуми с по-дебели и по-тежък тип вътрешни гуми за мотокрос с идеята по-трудно да се пукат.

Когато преди време споделях плановете си, имаше приятели, които искаха да тръгнем заедно, но после, както обикновено, останах сам. Няколко дни преди тръгването обаче ми се обади един стар приятел парапланерист, който кара и мотори - Ники Обрешков от Горна Оряховица и каза, че има желание да караме заедно из Турция. Ами добре. После щял да дойде с нас и един друг негов приятел Сашо с мотор BMW G 650 GS. А Ники кара доста стара Хонда СВ 250. Уговорихме се как да се намерим в Турция и на 24-ти август рано сутринта тръгнах. Бях си взел дебитната карта с 1100 лева вътре, имах 1000 турски лири кеш и 400 евро. Предостатъчно средства за пътешествието.

Към 10 часа на 24-ти вече бях в Турция. На турската граница ми провериха сертификата за ваксинацията, освен стандартните проверки и печати. Това е. Нямах намерение да карам по магистрали и да минавам през Истанбул, затова поех по D 100 покрай Одрин, към Хавса и после по Е 87, надолу на юг към Узункьопрю, Кешан и полуостров Галиполи. Пред Гелиболу спрях да снимам новия мост, който турците строят над Дарданелите. Щял да бъде един от най-големите в света.

Малко преди Ечеабат видях хондата на Ники край пътя и се намерихме. Беше вече към 15 часа. Хапнахме по един сандвич в едно заведение точно до един мемориал с паметник за загиналите турци през офанзивата там в Първата световна война. Малко след това стигнахме Килитбахир - малко село в най-тясната част на Дарданелите. Тук е построена през 1463 г. крепост от Фатих Султан Мехмет, наречена Килитбахир. Ще рече "шлюз на морето", за да отбранява тази най-тясна част на пролива. Продължихме към края на полуострова. Минахме село Алчитепе и накрая отбихме по черен път край висока ограда. Оказа се че това е мемориал-гробище на френски войници от офанзивата за Дарданелите. Поне 3000 гроба. Всичко беше оформено и поддържано, с кръстове и табелки с имената. На първия ред бяха колонелите (полковниците), на по-задните редове сержантите и накрая редниците. В гората до оградата разпънахме с Ники палатките за първия ни лагер. Така приключи този ден. Аз минах около 500 км от Величково до тук.

Ден втори

Тръгнахме към 7 часа. Никой не ни е посещавал и притеснявал през нощта. Решихме че ще хващаме ферибот от Килитбахир, защото това беше най-къс път до Чанаккале и щеше да е най-евтино.

Така се и оказа. Взеха ни по 12,5 лири (2,60 лв) за човек с мотор.

Пристигнахме в Чанаккале за 15-20 мин. и се паркирахме пред пристанището, за да чакаме Сашо. Пътят за днес водеше на югоизток от Чанаккале най-напред към Чан по D 210, после по D 255 към Блъкесир, а от там по D 230 към Тавшанлъ и Кютахя. Не е от най-главните и важни пътища на Турция, значи няма да е много натоварен. Сашо дойде с неговия G 650 GS. Събрахме групата. На около 300-400 м от пристанището на Чанаккале е конят, с който е сниман филма „Троя”. Холивуд го подарил на града след снимките. Нямаше как да пропуснем подобна атракция. При развалините на Троя също има дървен кон, но не е така интересен. Скован е от дъски и летви, а всъщност, според историята, конят, с който е превзета Троя, е направен от части от разбити кораби.

Градът Троя се е намирал на около 30 км на юг от мястото, на което е сега Чанаккале, и е контролирал входа към Дарданелите. Закусихме в Чанаккале и потеглихме. Зареждахме през 220-250 км или най-малко по два пъти на ден. Двете БМВ-та спокойно минават 300 км, без да им светне лампата за резервата, но старата хонда на Ники е карбураторна и не може да устиска толкова. Ами те са казали хората. Хвали старо, но карай ново.

Пътя между Чан и Балъкесир се оказа доста "къдрав" и тесен. Направо нещо подобно на пътя Велинград - Кръстава - Аврамово, но по-тесен, по-дълъг и с по-големи наклони. Там малко преди върха на превала се разминахме с три големи БМВ-та Адвенчъри по 1200 куб. см. И други с мотори като нас се кефеха на този път. Балъкесир - Тавшанлъ също е проход с много завои, но пътят беше малко по-широк, а завоите по плавни. Нещо като Хаинбоаз, но два пъти по-дълъг. Спирането за снимка след това ми коства каране известно време с поне 150 км/час, за да догоня групата, а това хич не ми харесва. Иначе обикновено караме максимум с 90-95 км/час. Вечерта стигнахме някъде на 10-20 км пред Кютахя и направихме лагера в едни полянки край пресъхнал поток. За този ден минахме 430 км.

Ден трети

Станахме към 5,45 часа. Този ден трябваше да влезем дълбоко в Анадола, да прекосим централна Турция и да стигнем до Кападокия. Слизаме на юг-югоизток по D 850 от Кютахя към Афьон, а оттам ще хванем D 300 към Акшехир, Коня, и нагоре на североизток пак по D 300 към Аксарай, Невшехир и Кападокия. Жегата ни удря след като влизаме в голямата равнина около Коня, която е на 1000 м нмв. Там е почти чиста пустиня. Само пепел, камъни и тук там по някой хилав нисък храст. Пътищата обаче са идеални. Коня е с население, около 2,1 милиона души. Там е центърът на ордена на суфите и е мавзолеят на Мевляна Джалаледдин Руми, един от основателите на ордена. Градът е много чист. Ние се завъртяхме около него. Навсякъде всичко е подредено с цветя, много алеи и дървета, и всичко се полива с пръскачки, и поддържаше свежо и зелено. А наоколо е пустинята.

Вечерта пристигнахме в Кападокия - Земята на красивите коне. В къмпинг Кая имаше бани, басейн и най-важното фризер с бира „Ефес Пилзен”. Естествено ударихме по една бира с кеф, разпънахме палатките и се изкъпахме. Платихме по 70 лири (14 лв.) за всеки общо за мотор, палатка и човек. Бирата беше по 12 лири (2,40 лв.) бутилката. Този ден минахме 550 км. Още вечерта когато разпъвахме палатките момчетата даваха зор на другата сутрин да тръгваме към Дивирги, на което аз рязко се възпротивих. Ама чакайте бе. Това не ви е спането край боклука на Кютахя...

Това е Кападокия! Едно от чудесата на света. Няма да стоим тука само една нощ. Поомекнаха малко и се разбрахме да потеглим по-късно.

Ден четвърти

Станахме на разсъмване, а тук, както винаги започна шоуто с балоните. От къмпинг Кая гледката е много добра. Момчетата бяха очаровани и тръгнаха да търсят още по-добри места за гледки. Накрая тръгнахме към Гьореме. Пътят ни беше пак право на изток по D 300 през Кайсери и Пинарбаши до Гюрун, където вече свихме нагоре на север по D 880 към Кангал. Оттам пак свихме на изток, вече по D 260 към Дивирги. А защо толкова държахме да стигнем до това Дивирги? Защото оттам щяхме да караме към Кемайлие по Каменния път в каньона на река Ефрат. Пристигаме в Дивирги преди залез слънце. Тук на една бензиностанция започнаха задълбочени проучвания как точно да намерим Каменния път.

Извадиха се телефони, таблети, ангажирахме почти целия персонал на бензиностанцията. Някакъв пътешественик преди няколко години минал оттук и обяснил как да се намери тоя път, като уточнявал нещата си точно на същата бензиностанция. Този факт не знам защо много силно развълнува моите спътници. Въпросният пътешественик се снимал с персонала на бензиностанцията. Издириха един от участвалите тогава в снимката, наредихме се, даже и мен ме придърпаха и ние се снимахме с персонала. Така де, нали и ние сме пътешественици. Според електрониките, имало три пътя, единият се отбивал през някакви планини. Той, пътешественикът, минал по тоя път, ама дали и ние да минем през планината... Такива работи се уточняваха поне 40 минути. Аз не участавах в обсъжданията. Впоследствие, всичко се оказа много по-просто и лесно. Имаше си съответните табели, както навсякъде в Турция, просто трябваше да ги следваш. Излязохме от Дивирги в посока Ерзинчан и на около 2 км след града имаше кръстовище с отбивка надясно и табела „Ташйолу”, а това на турски значи точно каменен път. Свихме по този път, а след още километър-два към една изоставена кариера намерихме място за палатките. Този ден минахме към 440 км.

Ден пети

Направих едно леко проучване и разбрах, че въпросният пътешественик, който развълнува така спътниците ми, е Тонико (Антон Конакчиев). Познаваме се по интернет. Станахме рано и започнахме да събираме багажа. Цялата нощ слушах свиркането на фадромата, когато се движи на заден ход от близката мина, която работеше денонощно. Тръгнахме за каньона на Ефрат. Пътят е доста тесен, дълъг и се катери стръмно по тези баири. Не е асфалтиран, а е запечатан с битум върху камъните.

Тръгнахме по Каменния път, следвайки течението на Ефрат. Пътят е копан на ръка от местните хора 8 години, за да съкратят разстоянието до големите градове. Дълъг е около 12 км.

Удивително инженерно съоръжение. През 100-200 м има допълнителни странични отвори в тунелите, за да се изхвърля изкопания материал в реката. Аз изпаднах в някаква еуфория. Искаше ми се непрекъснато да спирам и да поглеждам от всичките "прозорци" в тунелите. Но това, разбира се, беше невъзможно. Минахме по моста и заседнахме в заведение на тераса над реката. Долу се разхождаха групи с лодки. А ние веднага поръчахме кюфтаци на скара, за да отпразнуваме преминаването през Каменния път край Ефрат.

Трафик нямаше. Никого не срещнахме. В самите тунели не е опасно, освен че е тъмно и има остри камъни, и на места чакъл. По-опасно е там, където няма тунели, защото пътят е много тесен, само с два коловоза, без мантинели или странични защити. А се подхлъзнеш, отиваш в Ефрат. За това впоследствие са сложили на места метален парапет, но на много малко места.

Тонико, когато е минал по този път, е срещнал 3 леки коли и 2 буса. В тунелите е сравнително широко, но извън тях разминаването е кошмар. Продължаваме нагоре на североизток към Илич. Там се разделяме. Сашо и Ники тръгват на север към Рефание, за да се качат до Черно море и да се приберат в България, а аз продължавам към Ерзинчан. Пак започнаха характерните за Турция червени хълмове и превалите през тях.

Стигнах Ерзинчан и по Е 80 продължих на изток към Ашкале. Там свих право на север по Е 97 към Байбърт. Оттук започваше D 915, определян като най-опасния път на Турция. Е, бях решил да мина и през него. Половин час преди мръкване отбих по селски път, а после по черен път край един канал намерих място за спане. Първият ми самостоятелен лагер в това пътешествие. От Дивирги дотук  този ден бях минал 450 км.

Владимир ЧОРБАДЖИЙСКИ, снимките са на автора

(Продължение на пътеписа в петъчния брой на "Знаме")


Свързани