Продължение на публикацията със следния ЛИНК
Ден осми
Събрах лагера и се върнах на пътя за Карс. Нямаше друг път на юг според картата. От Карс хванах D 965 към Кагизман. За пореден път станах свидетел на турския строителен гений. Обикновен двулентов път, изведнъж го разширяват с два банкета по 1,70 м. Тези банкети много бързо след това се асфалтират, а впоследствие се сменя маркировката и пътят става с три платна. Известно време след това се пускат машините и пътя вече се прави с по две платна във всяка посока плюс аварийни платна, като на магистрала, но без да е магистрала. Това вече се води първокласен ускорен път и е разрешена по-висока скорост. Но най-интересното е друго. При всичките така изброени ремонтни работи, НЕ СЕ СПИРА движението. Машините си работят, а колите си вървят по направените черни временни пътища, около и вътре в строежа. Няма обиколки с километри из съседни села и градове.
Продължих към Тозлука и по D 080 покрай границата с Армения право към Игдър. Хванах Е 99 и потеглих на юг към Догубаязит. Още преди да това карах по дефилето на доста голямата река Арас Нехри, по която се отваряха красиви пейзажи. Над мен се бе извисил снежният връх Арарат (5165 м).
От Догубаязит веднага поех по табелите за двореша на Ишак паша. Типичен източен град. Нисък, с тесни улици, огромен трафик и задръствания. Има много завои и навсякъде има табели, но само една табела да изпуснеш и един завой, и тотално си се изгубил из този град. Най-накрая излязох от него. Започнах да изкачвам хълмовете под двореца. Билетът струваше 12,50 лири (2,50 лева). Не можах да снимам входа, защото там имаше тълпа жени с бурки, които си правеха селфита. Какво ще гледат после на тия снимки с тия бурки на мен не ми стана ясно.
Дворецът е строен от 1685 до 1784 г., завършен от кюрдския санджак Ишак паша. Той е на Пътя на коприната, близо до иранската граница. Смесица от анадолска, иранска и северномесопотамска архитектура. Традиционният модел, използван при изграждането на кралските дворци в столици като Бурса, Одрин и Истанбул е взет за пример от дизайна на този дворец. В първия двор (да го наречем външен) е била охраната, има чешма с чучури и в дъното под земята е изкопан зандана. Слязох веднага, за да проуча килиите. Имаше и такива без прозорци…
После огладнях. По пътя спрях на една градина с димящи скари. Оказа се място за пикници, а не заведение. Над него обаче имаше ресторант. Без никакви клиенти. Още в предверието ми направи впечатление стена, накачена със снимки от палаткови лагери и планински изкачвания. Неща, които познавам много добре. Седнах и поръчах печено пиле с картофи и зеленчуци, и стандартните захранки и салати с него. А за пиене вода и фанта. Докато чаках храната, започнах да разпитвам за алпийските снимки във фоайето. Оказа се, че едно от сервитьорчета е на повечето от снимките. Веднага започнахме да разговаряме за алпинизъм. Оказа се, че още баща му е бил гид и е водил групи за изкачване на Арарат, а сега и това момче върви по неговия път. Казах му, че и аз съм катерил доста. Попита ме къде съм бил. На Алпите, в Памир, в Тяншан и три пъти в Хималаите. А в Турция? – пита той. В Турция съм изкачвал само Ерджиес (3916 м) край Кайзери. Същата група след това бяхме решили да ходим и на Арарат, но нещо животът ни завъртя, и не успяхме да се организираме тази експедиция за съжаление. Изядох си храната и продължихме да говорим с момчето. Спомена, че наскоро някаква група българи изкачили Арарат. Бях се развълнувал от спомените за алпинизма в младините ми. Посъветвах момчето, докато е млад, да търси начини да ходи и да катери и извън Турция, в други, много по-високи планини. Оставих голям бакшиш и си тръгнах.
Влязох пак в Догубаязит. Беше късен следобед. Имах още време, така че подкарах мотора на запад по Е 80 към Агръ. Догубаязит се оказа крайната точка на пътешествието ми из Турция. Този град се намира на 10-15 км от границата с Иран. С пътя към Агръ вече тръгвах обратно към България. Тя беше все още малко далечко, към 2000 км оттук, но след няколко дни щях да я стигна. В Агръ влязох към 18 часа. В центъра видях хотел с три звезди и спрях. Имаха стая за 120 лири (24 лева) за нощ. Мотора паркирах пред хотела. Казаха, че няма никой да го закача и наистина нямаше проблеми. Тук ми направи впечатление, че ходжата пееше от джамията с такава страст и с такива извивки и чупки, че нашите чалга певици пасти да ядат... Този ден бях минал 310 км.
Ден девети
Днес щях да карам към езерото Ван и град Татван. Над него е кратера на вулкана Немрут, който бях решил да посетя. Тръгнах рано, на юг по D 965 към Патнос, а оттам по D 280 Eркич. Малко след Еркич свих на югозапад и за първи път в тоя ден видях ръкав на езерото Ван. Турците са посипали целия път със ситни камъни, като мозайка. Колите ги утъпкват, а после минава специален камион, който полива тези камъчета с течен битум. После пак посипка и готово. Пътят е готов. Колите после ършат работата на валяците. За мотоциклетите подобни места са супернеудобни за каране и много опасни поради поднасянето, но на кого му пука за моторите?
Почти цял ден се движа по брега на езерото Ван. Голяма красота е.
Следобед стигнах град Татван и на влизане забелязах кафява табела за завой надясно към кратера на Немрут. Точно това ми трябваше. Пътят стана тесен и доста стръмен, настлан с груби павета. Такъв беше до края, до езерото. След 20 км се изкачих на превала на височина около 2500 м и видях за първи път кратера на бившия вулкан и главното езеро в него, което е на 2247 м надморска височина. То е дълбоко средно около 140 м и заема близо половината кратер. Захранва се от горещи извори, поради което е по-топло на дъното, отколкото на повърхността и не замръзва през зимата. Последното голямо изригване на този вулкан се е случило през април 1692 г. Записано е в „Арменски хроники”.
Върнах се при страничното езеро и тук направих лагера, защото около главното езеро ми се видя много пренаселено и мръсно. На всяка крачка имаше огнища, пластмасови шишета, найлонови торбички и какви ли още не други боклуци. А тук бях сам. Изкъпах се в езерото и зачаках залеза. В един момент, още не бях разпънал палатката, към мен се запъти неочакван гост. Голяма стара костенурка, по-едра от човешка глава.
Мина точно под паркирания мотор и пое право към езерото. След един час, когато вече бях готов с палатката, видях бандита да се връща обратно. Явно беше пил вода на езерото. След няма и пет минути се появиха още три такива костенурки откъм езерото. Явно бях разпънал на пътя им за водопой. Стъмни се. Легнах и заспах. По едно време се събудих от някакви тропащи към палатката ми стъпки. Дръпнах ципа и от шума при отварянето животното изчезна с огромна скорост към близката гора. Беше или сърна, или дива коза. После пак заспах. Спя много леко и по едно време пак се събудих от странни шумове. Нещо сумтеше, мляскаше и тропаше отвън и мърмореше като стар пенсионер... Извиках силно: "Махай се! Остави ме да спя!" Животното изобщо не обърна внимание на виковете ми. Тогава пак дръпнах ципа на палатката и светнах с мощния си фенер към звуците. Звярът извика недоволно, почти като човек, и с топуркане бързо се изнесе към гората. Там още 5-6 минути го чувах как надава недоволни викове и явно се оплакваше, че съм го изгонил от района му. Беше някакъв стар язовец. Повече никой не ме безпокои през нощта. Така приключи и този ден, в който успях да мина само 250 км.
Владимир ЧОРБАДЖИЙСКИ (Снимки - авторът)
Продължение на пътеписа – в книжния петъчен брой
