Срещнали се след пиянството на горския цар, разказа Оскаровият актьор
ПАЗАРДЖИК. В миналия брой писахме за срещата с актьора Димитър Маринов в Младежкия дом, а сега продължаваме разговора с българския актьор, качвал се на легендарната сцена на Dolby Theatre, за да получи „Осар“ за „Зелената книга“. Събитието бе част от инициативата „Театрален маратон“ на Младежкия дом, който всяка година се провежда с подкрепата на Община Пазарджик и ОСНВ Пазарджик.
Критиките, които получил за развятото българско знаме на церемонията в Dolby Theatre, обаче много го изненадали. Любопитна подробност за него е, че е взето буквално от бюрото на българския консул в Лос Анджелис предишния ден. Опитът на Димитър Маринов в Холивуд предизвика вълна от питания, включително за точността сред най-известните.
- Актьор, който закъснява, не стига далеч. Закъсняват актьорите, чиито филми обикновено не харесвате. Или просто става дума за някаква друга игра. От мен обаче да знаете - колкото по-голяма е една звезда, колкото по-високо блести тя, толкова по-земна е.
Никога Виго Мортенсен не е закъснял, никога
Напротив – той идва поне час по-рано. Не закъсняваха и Матю Пери, Джеф Бриджис, Уилям Шатнър, Кийфър Съдърланд или някой от другите големи актьори, с които съм работил. Стивън Спилбърг ми каза веднъж: „Ако дойдеш пет минути по-рано, имаш пет възможности повече“. „О, значи винаги трябва да съм навреме“ – беше моята реакция. „О, не, поклати глава той. Навреме значи закъснял“. Времето в наши дни е страшно ценно. А в Холивуд една минута може да струва 2 милиона долара. Работил съм актриса, изхвърлена от сериал заради две закъснения. Освен всичко друго, загуби и доста пари.
Не кой да е, а Невена Коканова открила актьорския талант на Димитър Маринов:
- Бях 15-годишен. По онова време майка ми беше директорка на летен лагер в Тетевен. Кулминацията там бяха горските балове. Една година
човекът, който трябваше да е горският цар, се бе напил
и нямаше кой да го замести. Майка ми ме дръпна настрана и нареди: „Ти ще си. От теб се иска само да поздравиш в началото, да седиш на трона и да раздадеш подаръците. Ще се справиш“. Облякоха ме, излязох и като видях пред себе си толкова много деца, вперили очи в мен, си казах: „Такава многобройна публика да ме гледа с обожание, а аз да мина само с един мижав поздрав, просто няма начин!“. След което дръпнах 5-6-минутна патетична реч, чийто думи измислях на момента и със сигурност съм вложил повече артистизъм, отколкото е било необходимо. Но децата се заливаха от смях през цялото време.
Оказа се, че сред публиката е седяла и Невена Коканова, пристигнала същия ден, за да вземе дъщеря си Теодора. Като ме видяла, съм й направил толкова силно впечатление, че казала на майка ми, че иска да работи с мен. „Той е роден актьор“, отсякла. Първата година ходих по веднъж месечно на уроци при нея и тя просто извади актьорството от мен. До този момент обожавах цигулката, на която свирех от 4-годишен, а
от 11-годишен бях в Софийската филхармония
Когато обаче започнах да работя с Невена, аз се почувствах изпълнен, завършен, изпитах пълно удовлетворение. На цигулка продължавам да свиря и до днес и знам, че тя е единственото гадже, което никога няма да ме изостави.
„Коя пиеса трябва да се поставя в Пазарджик, да дойдете като гостуващ изпълнител?“, попита го някой в залата.
- Ще дойда заради тези, с които ще имам възможността да играя на сцената – призна той. - Каква ще е ролята ми, е работа на режисьора. За мен важен е екипът, както и текстът.
След това стана ясно, че гостът цени много български актьори. Особено скъпи са състудентите му.
Той е от златния клас на НАТФИЗ
Това е единствения клас, от който 32 години след завършването всички са още в професията. Проф. Крикор Азарян и Тодор Колев са учителите, а в класа влизат Камен Донев, Мариус Куркински Стефан Вълдобрев, Стефан Денолюбов, Галин Стоев, режисьорът и директор на театъра в Тулуза, Франция Николай Николов, Иван Урумов, Койна Русева, Лили Маравиля, Стефка Янорова, Красимира Кузманова, Касиел Ноа Ашер, Лиза Шопова. Пазарджишкият актьор Тодор Кайков също е един от тях. Той присъстваше в залата, както и на уъркшопа за млади актьори преди това. Свободното време двамата с Димитър Маринов прекарваха заедно.
- Спомням си как първия път, когато си прибрах в България през 2016 г. след 19 години, през които не се бях връщал, се събрахме целия клас в апартамента на Стефан Денолюбов. Койна Русева бе закъсняла заради снимки и решихме на шега да й говоря на развален български, когато се появи. Влезе ми в тона на секундата – отговаряше на старозагорски диалект.
Димитър Маринов се вълнува много, стане ли дума за българския език:
- Една нация се запазва и продължава да върви напред благодарение на две неща – език и традиции. Опасявам се, че ние започваме да губим езика си с тези чуждици. А дори не използваме правилно част от тях. Не спирам да повтарям на младите хора: „В Инстаграм и ТикТок говорете, както искате. Излезете ли в реалния свят обаче, пазете българския език!“. Защо трябва да е тийн зона, каквито надписи чета непрекъснато, когато си имаме прекрасната българска дума „младежка“? Разхождам се пък онзи ден зад халите и гледам
надпис, на който с латински букви бе изписано „Ловим бримки“
Кой чужденец ще го разбере? И колко чужденци някога ще се нуждаят от подобна услуга? Това е все едно аз да напиша на колата си в Щатите „Hello, friend” с български букви. Кому е нужно? - недоумява актьорът, който е успял да съхрани безупречен български език след 36 години в САЩ.
- Роден език не се забравя. Никога! Роден език може само да се „размързелее“, както обичам да казвам, и за да избегна това, всеки ден задължително чета на глас на български език.
Димитър Маринов обаче направи и любопитни съпоставки между българите и американците.
- Моите студенти обичат да казват, че чуването е природна даденост, а слушането е избор. Именно слушането липсва най-много в днешния свят.
Ние не се вслушваме един в друг
Не само, че не се замисляме върху различните гледни точки, ние дори не ги чуваме. Няма разговор, няма диалог. В този смисъл американците са уникални – където и да отидеш, буквално те отрупват с въпроси. Ако не си свикнал, е възможно дори да ти се стори леко досадно. Доста време ми отне, за да осъзная, че всъщност искат да знаят повече за мен, за да станат самите те по-добри хора. Тук в България ги намират за фалшиви. И така да е, повярвайте ми, далеч по-приятно е, отколкото да срещаш навсякъде намусени хора с презрително отношение към теб. Тук, когато искаш нещо, дори да е в магазина, още преди да си се доизказал, безцеремонно ти се заявява: „О, това няма как да стане!“. Докато там не само те изслушват с усмивка, но в следващия момент обикновено те питат: „А нещо друго искате ли? С какво още можем да бъдем полезни?“. Разбира се, в Америка също има огромни проблеми. Но когато подхождаш към един проблем оптимистично и позитивно, той вече е половин проблем. А що се отнася до критиката, добре е да се научим да разграничаваме персоналното от професионалното, непрекъснато го повтарям и на студентите си. Те знаят, че когато им правя забележки, те не са насочени към човека, а към актьора. Насаденото ни още от детството старание да не обидим, да не засегнем, да сме хубави, всичко да е хубаво, в доста от случаите е просто меча услуга.
Димитър Маринов говори и за бунтарството. По онова време той вече бил във Филхармония, Васко Василев го наричал и все още го нарича бате Митко, защото се присъединил малко по-късно и двамата седели един до друг. Той искал да се занимава с нещо друго - искал
да става художник
На своя глава, тайно и под чуждо име, той се записал в художественото училище, но една от учителките познавала майка му и го издала.
Пред „Знаме“ актьорът поговори за публиката, на която толкова много държи и нарича най-голямата си награда.
- Публиката e двигателят, публиката е енергията, публиката е смисълът на това, което ние, актьорите, правим. Не съм сигурен обаче, че в днешно време осмисляме достатъчно добре тази публика. Вече не я образоваме. Стараем се главно да я забавляваме и то обикновено с неща, с неща, които са ни лесни, които си ги знаем. Не я предизвикваме, не я провокираме. Избягваме некомфортност за зрителя, за да се образова той, да расте заедно с нас. Така обаче пада желанието за ходене на театър.
Първата част на статията - ТУК.
Мария ДЪБОВА
