Отмина празникът Курбан Байрам и мюсюлмани почетоха свещеното теке на около километър и половина източно от село Боримечково - святото място за всички, изповядващи исляма, след Освобождението се споменава като „Бали баба теке“, а за местните е известно като „Балиефендиевата джамия“. С нея са свързани и легендите за Бали Баба. Той е отшелник, светец, духовник, мъдрец и лечител, еднакво почитан и от мюсюлманите, и от християните. Според писаното от проф. Иван Батаклиев, султан Сюлейман Великолепни (1520-1566) търсил лична среща с него. Проф. Батаклиев смята че Бали баба е роден в Юруците (днешно Боримечково) и е с майка българка и баща турчин.
Сведения за Бали Баба дава и поетът Евлия Челеби. Според него той бил представител на ислямския мистицизъм, според който
Любовта е единствената религия и Бог е във всичко
Бали Баба се поселил под Витоша, в село Клисура, преименувано в чест на княз Батенберг на Княжево след Освобождението. Дотогава обаче селото носи името Бали Ефенди. Там е и тюрбето (гробницата) на Бали Баба. Остава и преданието за един голям ислямски мистик (суфи), който е проповядвал в селцето, почитан и от турци, и от българи, и от цигани. Суфиите са духовни лица, но също философи, и мъдреци - тълкуватели на Божия закон. Гробницата на Бали Баба от 1553 г. е запазена и до днес в двора на княжевската църква "Св. Илия", а на 20 юли и 2 август (Илинден по Юлианския или Грегорианския календари) мюсюлмани идват тук и му палят свещи. И заради свети Илия от Бали Баба е станал Али Баба. Алия. Като Илия и почитта към имама Али.
Текето над Боримечково се намира в хубава дъбова кория, в близост до Ибрямовите ниви
Все още личи мястото на старата сграда на молитвения дом. В близост до нея преди 20-ина години е построена нова. И всеки посетил мястото вярва, че то го зарежда със здраве, спокойствие и светлина. Много мюсюлмани дойдоха и сега в Балиефендиевата джамия, за да посрещнат тридневния празник Курбан Байрам в памет на жертвоприношението на пророка Ибрахим.
Иконом Дилян Цветков пише за гробницата на мистика и лечител в Княжево през призмата на съжителството на две религии. И пак опираме до свети Илия.
„Когато човек се разхожда по полите на Витоша, на изхода на София може да посети християнски храм, който заедно със своята самобитна архитектура изненадва и със съжителството на
гроба на ислямски учител – Бали Ефенди
Селището на Княжево е съществувало от 14 век под името „Клисура“. Представлявало колибарско селище в местността „Църквище“, където се намира църквата „Св. Лука“ и манастирът „Покров Богородичен“. Било е известно с минералните си извори и горите. По време на разкопките, водени от проф. Кацаров през 1922 г., се намира основата на храм, възстановен в чест на св. ап. Лука, както и плитки гробове на жертви на внезапно нападение”, пише икономът. И ни пренася в 16 век, по времето на споменатия вече султан Сюлейман Великолепни, когато в селището се заселва шейх Бали Ефенди - един от най-видните мюсюлмански духовници по това време. Според него, той е роден не в Боримечково, а в Струмица (Македония) и произхожда от племето юруци (обединяващо християни и мохамедани). Учил в Цариград (джамията „Молла Зайрек“), владеел е няколко езика. Бил е последовател на Ибн ал Араби и е принадлежал към халветийския орден, поддържащ ортодоксалния сунитски ислям и с това самата османска власт. Заселил се в Клисура и основава “теке” – манастир с благотворителни цели.
Прославя се като “витошкия знахар”, защото е знаел много лечебни персийски рецепти
и е лекувал много болести.
Вероятно Бали ефенди е починал през 1553 г. и е погребан в Цариград, но в негова памет била изградена куполна гробница в Княжево, която са почитали поклонници от целия Балкански полуостров. По-късно на това място е била изградена джамия, която се е срутила през 1883 г. поради занемаряване, пише икономът. В тюрбето има турски гроб с издигнат ковчег. Предание разказва, че там са се намирали костите на турския подвижник, като неговото име не се знае, а е останало само
прозвището „Бали Eфенди“, означаващо „Меден господин“
В записките на княжевските свещениците от началото до средата на миналия век се споменава, че тюрбето било рядко отваряно от някаква туркиня и то тогава, „когато някоя циганка или някои заблудени християнки отиваха и влизаха в тюрбето да им бае“. Когато не е било отворено, любопитните хора са надничали вътре през единственото прозорче и завързвали на железните му прегради разни шарени конци, парцалчета, палели свещи и мушкали бележки с молби „към Балито“.
В паметна бележка, оставена за следващите поколения от отец Стефан поп Минев, четем: „Изглежда, че това тюрбе е забележително и ценно за турците. То се посещаваше масово не само от софийски цигани мохамедани, но
често идваха и от други градове, даже и от Цариград видни турски семейства
на поклонение“, свидетелства иконом Дилян Цветков.
Към края на 19 век идват годините на постепенното превръщане на София в европейски град. През 1888-9 г. се инициира изграждане на храм в Княжев - на старото манастирско църковно място в местността „Св. Илия“. При градежа на храма за основа се използва материалът от срутената джамия. Тюрбето на Бали Ефенди (почитан от ромската общност като Али Баба и Бали Баба) е запазено да съществува като малка пристройка към храма “Св. пророк Илия”.
Още през 1897 година софийският мюфтия е правил постъпки чрез Софийската митрополия да му бъде позволено да направи сграда със стаи до тюрбето за посетители и гости, но църковното настоятелство се възпротивило. През 1903 г., по време на Илинденско-Преображенското въстание в Македония,
някои четници поискали да разрушат тюрбето с бомби,
но настоятелството не се съгласило, за да не би да пострада и църквата. По време на Балканската война с Турция (1912 -1913 г.) някои българи са искали да разрушат тюрбето, но военните и други власти не са позволили, за да не стане дипломатически въпрос и пострадат наши църкви в Македония. През 1919-1920 г. синът на султан Хамид избягал от Турция и дошъл в София. Той се опитал да разшири тюрбето и да се добавят други пристройки, но Софийска митрополия му разрешила да направи само един джалък (малък навес) пред вратата на тюрбето. През 90-те години отново са правени опити за заличаване на тюрбето. То е било подпалвано
и е побиван кръст на върха му
Възстановявано е от църковното настоятелство на храм „Св. пророк Илия“ и от Националния институт за паметниците на културата.
„През последните десетилетия тюрбето е поддържано от друга туркиня, която го е отваряла два пъти в седмицата. От 2007 до 2016 г. е стопанисвано от турчин, който се представя за потомък на Бали ефенди. През 2016 г. Софийското мюфтийство прояви интерес към тюрбето – ремонтирано е, махната е старата ламперия и се поддържа. „Наченаха периодични посещения на поклонници и представители на различни Министерства от Турция (според представянето им)”, пише иконом Цветков. Според записките на местните свещеници,
на 2 август, когато е Илинден по стар стил,
дворът на храма се е изпълвал от цигани и турци, които идвали с каруци, за да почетат Бали Ефенди. „Някои дори смятали, че храмът е посветен не на старозаветния пророк, а на някой си Илия, овчар, който е всъщност Бали Ефенди. Това посещение значително пресекна преди десетина години, когато масово ромите станаха протестанти и към днешна дата на 2 август идват на поклонение само две-три семейства”, се казва в записките.
През 2021 г., при изграждане на дренажна система на храма, по време на изкопните работи, работниците намерили керамични парчета от съдове, чугунен съд и дялан камък с правилна форма от османския период. Не били намерени други елементи от предишни периоди. Според изпратената комисия, ръководена от Владислав Тодоров, ислямските духовни комплекси от този тип, като на Бали Ефенди, се изграждат на чисто място, т.е. където не е имало храм от друга религия. Това отваря друг въпрос –
за намиращия се на хълма, на десетина метра над тюрбето, оброчен камък, посветен на св. Георги…
Валери Стоянов от БАН сочи, че Бали Ефенди е роден около края на 15 век в Струмица (Istrumça) – по някои автори „в околностите на София”, по други – около македоно-албанската граница, по-скоро обаче – в наречения на р. Струма и разположен недалеч от Петрич в днешна Македония град,
родно място и на българската „пророчица” Баба Ванга
Бали Ефенди се появява на света доста след бурните събития, които разтърсват османската държава в началото на ХV в., а именно борбата за надмощие между синовете на султан Баязид І и оттук – като проява на дезинтеграционните процеси – надиганията на селяни, номади и спахии в Анадола (начело с Бюрклюдже Мустафа) и в Румелия (под водачеството на Шейх Бедреддин Симави).
„Възможно е да е бил етнически турчин или най-вероятно потомък на преминали към исляма коренни жители. Опитът обаче, „Бали ефенди, софийският светец”, да бъде смятан за
„българин от с. Боримечково, Пазарджишко”, създал „известната в София потурнашка фамилия”,
за която е споменавал и Евлия Челеби, е прекалено спекулативен. Той противоречи не само на наличните изворови податки, но и на логиката на религиозното мислене, съгласно която „светците нямат народност”, според Стоянов.
След като израства в Струмишко, младият Бали се преселва в София. Тук учи, после продължава образованието си в Истанбул – в духовното училище, поместено в сградите на бившия християнски комплекс „Панкратор”. В имперската столица той става ученик на халветийския шейх Касъм Ефенди. Тъкмо там (навярно в първите две десетилетия на ХVІ в.) изпитва и онова мистично преживяване –
„срещата” със смятания за „най-велик учител” сред мистиците
– Ибн Араби. И ако биографите на Бали Ефенди пишат, че Ибн Араби му се е явил „в плът и кръв”, а на учителя му Касъм Челеби – „в света на виденията”, то това е не само агиографски похват, следващ традицията, и можем да допуснем, че в духовната атмосфера на османската столица стремящият се към съвършенство млад мъж действително ще да е изпитал субективното усещане и ще да е изживял такава „среща” в състоянието на религиозна медитация. Тя е предопределила бъдещото развитие на шейх Бали,
автор на много религиозно-философски и поетични творби
като Книга за ордена Халвети, Рисале за съдбата, Шестте начина, Трактат за седемте способа, Сбирка наставления, Поетични постъпления и др. Някои са обнародвани в Европа тогава и сега. Както казна ученият: „Явно шейх Бали е смятан за един от най-добрите интерпретатори на големия мюсюлмански мистик, иначе неговото Šerh-i Fusûs al-Hikam нямаше да бъде издадено на старопечат в 1308 г. х. (1891), а и днес някои изследователи се позовават на обясненията му, когато посягат към духовното наследство на Ибн Араби… Софийският мъдрец нерядко е смятан и за последовател на Ибн Араби, за човек, признаващ „само една религия – Любовта” (разбира се, в смисъл на висшата, Божествена любов и нейната рефлексия във видимия свят, а не на сведената до сексуалния контакт любов на простосмъртните). Ако трябва да осъвременим и направим по-разбираема за „западния човек” личността на Бали Ефенди, то той би бил – казано в най-условен смисъл – съпоставим не толкова с
пледиращия за всеобхватна любов последовател на хипи-движението
от 60-те години на 20 в., колкото с духовните учители (гуру) на същите тези търсещи истината девойки и младежи, допринесли за промените на съвременността. И нека аналогията да не звучи кощунствено в ушите на традиционалистите. Мъдростта на Далечния Изток (в частност на индийските хилядолетия) „опложда” не само европейската духовност в постмодерната епоха, но по неопределени още пътища – и мюсюлманския мистицизъм, един от чиито видни представители несъмнено е Софиянецът Бали, убеден е Стоянов. Като любопитен факт той сочи изрезка от вестник за
особен „празник на жените”, провеждан през юни в „корията на с. Бали Ефенди, до гроба на Бали-баба”,
разположени по онова време на „час и половина път от София” (в-к „Дунав”, брой 982 от 22 юни 1875 г., Русчук). Кореспондентът отбелязва, че макар през лятото много хора да са посещавали споменатата горичка („кория”), имало един ден, в който „там отивали само жени”. Той се определял всяка година по доста „любопитен начин” – „щом дойдел месец юни най-старата миячка на банята решавала и след като се посъветвала с другарките си, обявявала идващата събота за деня, в който ще се състои събора, след това окачвали едно дайре на банята, така че всеки минаващ да може да го види и предаде на другите”. После жените започвали да приготвят ястия; повечето отивали предния ден и пренощували там, като корията е „била осветявана от много свещи и фенери”. Някои идвали на самия ден; вечерта всички си тръгвали. На този събор се е отдавала много голяма важност и можело да се каже, че „в София не оставала нито една жена”. Дописникът аргументира думите си със случка от същата година, когато, вечерта преди тръгването в един дом починала най-възрастната жена, а останалите, вместо да жалят, потеглили за събора, за да раздадат ястията, приготвени от покойницата.
Валери МАНОВ
--230.jpg)
