Ангел Горанов - автор с впечатляващо присъствие в българския поетичен свят, отишъл си през 2013 г. и оттогава сякаш забравен. Изключение прави едно скромно възпоменателно тържество преди десетина години в читалището на родната му Каменица - велинградският квартал. Роден е там преди 95 години, на 22 април. Под въздействие на революционния изблик след 9 септември 1944 г. завършилият учителския институт за прогимназиални учители в Пловдив ще отиде курсант в Шуменското военно артилерийско училище.
Но офицерският пагон не се оказва привлекателен за него,
напуска армията и го виждаме като учител в близкото до Велинград село Якоруда. Там се жени, а по-късно със съпругата и двете си дъщери се установяват във Велинград. Ангел пише стихове, които излизат по страниците на местни и централни издания. Назначен за началник на отдел „Култура“ към Градския народен съвет, скоро се превръща във водеща фигура на литературния и духовен живот в родния си град.
И в един от най-добрите учители-литератори в окръга
Но учителстването върви ръка за ръка с все по-честото общуване с белия лист.
Нямам думи за дълго стихотворение.
Беден ли съм?
Пита ни той в най-краткото си стихотворение. И не може да се избави от спонтанно възникнали в ума му хрумвания – където и да се намира. „Докато бях на кафе, споделял е пред мен веднъж, нямах лист в себе си, грабнах салфетката от масата и нахвърлях няколко стиха за Апостола“.
Ангел Горанов натрупа опит и стихове и се запъти към вратите на издателствата. Така по лавиците на книжарниците в страната
се появи дебютната му книга – „Гледец“ (1985)
С това заглавие той стана един от съоснователите на Дружеството на писателите в Пазарджик на 4 октомври 1985 г. Не закъсняха и другите му успешни издания – в писателските среди бе забелязан като талантлив автор, със самочувствие влезе в СБП. През 90-те поетът бе в стихията си – раздруса читателите с поетичната си „Молитва“ (1991)., последвана от още по-зрелите „Въздух земен“ (1995), „И нощта побелява“ (1998), „Светлина в светлината“ (2000).
Навлязъл в дълбините на третата си възраст, Горанов ни въздействаше с нова внушителна поредица от заглавия – „Благослов на Перун“ (2002), „Объркан свят“ (2002), „Капки целебни“ (2003), „Пътека към слънцето“ (2004) и др. Последните две стихосбирки, които ни остави, бяха „Надежда ми свети“ (2011) и „Над земята“ (2012) – по всяка вероятност родени от безмилостното заболяване, което ни го отне на 10 март 2013 г.
Стиховете му бяха барометър, психограма,
отразяващи задъхания пулс на все по-големите социални неправди, той възпяваше легендарния Арапчал, обгърнал скъпата му Каменица, за да ни кара да не забравяме героинята Вела Пеева. Потапяше ни в неговото Охридско езеро и усещахме, че вълните на езерото са толкова родолюбиви… Да, Горанов се възторгваше пред обаянието на природата, но това не бе просто пейзажна лирика, нито само интимни преживявания.
Той беше неспокоен дух и непрестанно търсеше себе си като човек и творец, затова в много от произведенията му
преобладават въпросите, неудовлетворението, съмнението,
докато жадува за красота, хармония и обич. Нещо подобно на лиричния свят на Николай Лилиев. А той се е срещал с нежния ни лирик, в работния му кабинет като драматург в Народния театър.
С Ангел Горанов ни свързва дългогодишно приятелство. Бе много чувствителен човек, леко раним, с благородна, човеколюбива душа.Беше общителен. Вкъщи се затваряше само когато чете или пише. Следеше отблизо литературния ни живот. Имаше особен афинитет към младите и прохождащи творци – насочваше ги, напътстваше, поощряваше. Те му бяха особено благодарни. Като ракитовката Христина Димова – автор на много текстове на популярни песни, която е споделяла неоценимата помощ в това отношение на Горанов. Осем непоредни мандата е бил председател на Литературен клуб “Никола Вапцаров” - Велинград.
Няма да забравя
вълнението на твореца с 12 национални награди по повод 80-годишнината на Яко Молхов във Велинград
И чувам насред бурните аплодисменти как се извиси неговия глас: „Моля ви се – ангел не съм, но съм кръстен Ангел!“… Юбилярът неслучайно се радваше на обичта и уважението и назоваваше имената на десетки творци, дошли да засвидетелстват уважението си към него – Валери Петров, Петър Караангов, Стоян Каролев, Христо Ганов… Имена, сърдечно посрещнати от въодушевеното множество на 12 януари 1996-та.
А днес е тихо. Но си струва да си спомним за Ангел и да прочетем нещо негово.
РЕКВИЕМ
Смъртта е измислица.
В чернозема ще бъда засят
и в стръкче разлистено
ще се върна на живия свят.
Ще се радвам, хора,
че не приличам на себе си,
че не съм се повторил.
Ангел Горанов е там, в литературата ни, и няма как да бъде повторен.
Продрум ДИМОВ
