Честваме кръглата 140-годишнина от Съединението на Княжество България и Източна Румелия, зад успеха на което стоят десетки личности. Две от емблематичните фигури са Захари Стоянов и Константин Величков. Въпреки че и двамата са отдадени на идеята за обединение, техният път към него е белязан от дълбоко съперничество и лична вражда. А в началото са съратници. Величков влиза с възторг в Тайния революционен комитет в Пазарджик и е един от всеотдайните и активни негови членове. Определен е да отговаря за снабдяването на въстаниците с оръжие и боеприпаси и за изпълнение на тази трудна и отговорна задача е трябвало да ходи до Панагюрище и да се среща и разговаря с Бенковски. Именно в тези пътувания до Панагюрище и при разговорите с Бенковски
за първи път се срещат Величков и Стоянов
Години по-късно, в Пловдив, почти в края на1882 г., К. Величков и З. Стоянов вече са на коренно различни пътища и „моторът“ на Съединението тепърва ще сипе огън и жупел върху автора на „В тъмница“. При тази среща Величков е активен участник в обществения живот и в родния си град Пазарджик - избран е за председател на Окръжния административен съд (1879 - 1880). Същевременно е един от създателите на комитета „Единство” и активно работи за основаване на гимнастическите дружества в Областта. Редактор е на в. „Народний глас”, депутат в Областното събрание, член на Постоянния комитет и един от водачите на Народната партия (казионната партия) в Румелия. От края на 1882 г. З. Стоянов е в Либералната партия, близък с Иван Салабашев, д-р Стоян Чомаков и д-р Георги Странски.
Да, Захари Стоянов го свързваме с водещата му роля в Съединението,
но Величков също е фактор в това велико дело
През януари 1879 г. в Пловдив се създава Централен комитет за Южна България начело с Драган Цанков, свещеник Георги Тилев, Константин Величков и Александър Люсканов с подкрепата на руски военни дейци. През април 1880 г. Постоянният комитет на румелийското Областно събрание (той функционира още от създаването на събранието – 22 октомври 1879 г.), което е подело политика за обединение с Княжество България, изпраща в София двама свои представители – Димитър Наумов и Константин Величков. Двамата се срещат с княз Александър Батенберг и с депутати от управляващата Либерална партия. В резултат от тези срещи е формулиран план за реализиране на съединение, който включва политическа и военна подготовка на южнобългарското население (за последното са гимнастическите дружества, които ще станат пряка отговорност на Величков), заделяне на финансови средства за въоръжаване на армията и сформиране на опълчение в Княжеството и преговори за привличане на дипломатическа подкрепа.
А пролетта на 1880-та е нагнетена с напрежение
Въпреки уверението на султана, Османската империя си запазва правото по член 15 от Берлинския договор да разполага войски в Източна Румелия. Изострени са териториалните спорове на империята с Черна гора и Гърция и основателно опасенията на румелийските власти за турска окупация се засилват. Същевременно изборната победа на либералите в Англия, известни със защитата си за българската кауза по време на Априлското въстание и Берлинския конгрес, засилва и надеждите за обрат в британската политика по отношение на българите...
В средата на май 1880 г. е събранието на делегати от цяла Източна Румелия в Сливен
Събранието избира Централен таен комитет, в който влизат водещи политици от областта –за председател е избран Константин Величков, а за членове - Иван Ст. Гешов, Георги Тилев, Георги Странски и Георги Хаканов. Тайният комитет се заема с възстановяването на гимнастическите дружества и организирането на местни комитети в цялата област. И така нататък. До Съединението.
Още с Освобождението политическите пътища на двамата големи българи се раздалечават
Величков става един от водачите на Народната партия, която подкрепя идеята за обединение, но по дипломатичен и законен път. Затова се заема с просветителска дейност, като става директор на Народното просвещение, и ръководи вестник "Народний глас", който е орган на въпросните гимнастически дружества. Захари Стоянов е част от Либералната партия и е убеден, че съединението трябва да се осъществи чрез революционен акт, без да се чака дипломатическа намеса. Чрез вестник "Южна България" от 1883 г. насетне Стоянов повежда ожесточена публицистична война срещу политическите си опоненти, включително Величков и близкия му приятел Иван Вазов. В тази война
Захари Стоянов дава следните прякори на Величков
(събрани от вестникарските страници от доц.д-р Ангел Тонов): Босият литератор. Гламав Вестникар. Смешен дипломат. Люксембургският герой. Многоглаголстствующ оратор. Уличният оратор. Мними литературни заслуги. Дебело невежество. Книги боклуци (за Христоматията на Величков). Кьопава Христоматия. Писачи. Дивашки нападения. Гьозбояджии. Шарлатани. Безчестни редактори. Турски шпиони. Дивашки нападки (от Вазов и Величков).
Доц. Тонов оборва всеки един от тези епитети.
Обща цел, различни пътища и характери
Не само политическите възгледи и образованието им, а и характерите на Стоянов и Величков са „от небето до земята“, всеки с амплитудно противоположен темперамент. В изследването си Ангел Тонов открива една-две откъслечни похвали, написани „с половин уста“ от Захари Стоянов относно свършеното от Величков в Източна Румелия като директор на просвещението в Областта, но най-често е злъчен, злостен, язвителен и неточен. А Величков е обран, премерен и учтив. Но въпреки враждата, която ги разделя, и Стоянов, и Величков допринасят за Съединението. Именно темпераментът на Захари Стоянов го прави организаторът, който с революционния си дух и публицистичен талант успява да мобилизира народа. Но това не омаловажава в никаква степен приноса и ролята на Константин Величков в осъществяването на обединението. Техният конфликт е красноречив пример за дълбокото разделение в българското общество след Освобождението. Което продължава и до днес. Но може би трябва да се поучим от това, че техните действия, дори когато са в противоречие, допринасят за осъществяването на един от най-великите моменти в новата ни история.
Цялата статия - в последния книжен брой на "Знаме".
Алекси СТАНКОВ