Шестото издание на Националната графична изложба „Георги Герасимов” представя 138 творби на 63 автори. Официалното откриване и връчването на наградите на отличените автори ще се състои на 26 септември (петък) 2025 г. от 18.00 часа в ХГ „Станислав Доспевски“.
Графиката – в диалог с времето
Шестото издание на Националната изложба на графиката „Георги Герасимов“, организирано от Художествената галерия в Пазарджик, по традиция представя изключително прецизна селекция от съвременната българска графика, направена от високо професионално жури. Участват над 63 художници от различни поколения с повече от 120 произведения – мащабен и представителен поглед към посоките, в които се развива графичното мислене днес.
Тази изложба е посветена изцяло на българската графика – не просто като техника, а като визуален език, който съчетава традиция и експеримент, ръчна прецизност и технологична отвореност. Графиката днес е диалогично изкуство – тя мисли чрез образи, наслагва пластове от време и смисъл, черпи средства от всички изкуства, но запазва своята автономия. Тя говори едновременно с миналото и със съвременните визуални езици. Художникът създава образи, в които асоциации, символи и инвенции се преплитат в многопластова структура. Технологичната ѝ природа е компилативна – тя използва изразни средства от различни изкуства, за да изгради собствен визуален свят. В този процес индивидуалността на автора се проявява не само в стила, а в неговата способност да съчетава, да чува, да отговаря. Графиката не твърди, а пита. Не затваря, а отваря. Тя мисли чрез образи – в движение, в преход, в диалог.
Диалогичността днес действително е ключова дума за съвременното изкуство, и особено за графиката, която надхвърля границите на техниката и се превръща в територия на свободно визуално мислене.
Графиката носи едновременно архетипна дълбочина и технологична експанзия. По своята същност на печатна техника с възможност за широко разпространение, тя се е утвърдила като едно от най-демократичните и достъпни изкуства – изкуство „без време“. За да влезе в настоящето, тя губи „своето време“. Тя е „без време“, защото често съчетава традиционни техники (офорт, литография, суха игла) със съвременни дигитални и смесени технологии. Получава се нещо като визуален палимпсест – време върху време, следа върху следа, смисъл върху смисъл. Това я прави изключително подходяща за медитативно, концептуално и дори мистично мислене.
Графиката е изкуство на отражението – буквално и метафорично. Художникът създава образ върху плоча, но това, което зрителят вижда, е неговият огледален отпечатък – реалност, родена от инверсия. В този процес се съчетават илюзия и истина: отражението е фикция, но отпечатъкът върху хартията е материален и окончателен.
Така графиката се превръща в творческо огледало – тя носи следите на жеста, на напрежението, на мисълта, пречупени през прехвърлянето в друга плоскост. Отразеното придобива нова плътност и живот. Върху хартията остава не само образът, но и енергията на неговото сътворение. Зрителят възприема крайния образ, но в него е закодирана една по-дълбока истина – тази на невидимия, обърнат жест, на невидимото усилие. Това я прави едновременно визуално изкуство и концептуален акт.
Днес художественият език често е интермедиален и диалогичен. Графиката вече не е просто техника, а платформа за визуално мислене, където се включват елементи от фотографията, киното, живописта, литературата, дизайна, перформанса. Именно тази компилативна природа я прави радикално отворена.
А къде остава индивидуалността? В свят на непрекъсната мулти-кодова комуникация индивидуалността често не е в стила или техниката, а в интелектуалната и емоционалната позиция на художника. Тя се проявява не в оригиналността на формата, а в уникалния начин на комбиниране, на виждане, на изказване. Дори когато работи с общи символи, художникът оставя в тях личната си вътрешна география.
В тази гъста визуална тъкан ясно се различават индивидуалните почерци на авторите – лични, мислещи, отговарящи. Възможността да се проследи как се променя визуалният език през поколенията придава на изложбата и важна изследователска стойност. Тя утвърждава графиката като пространство не само на форма, но и на свободна интелектуална игра – между личното и общото, между миналото и настоящето, между знака и тишината.
Пламена Димитрова-Рачева
