На студентите отваря врати да намерят своя път в изкуството
ПАЗАРДЖИК. Две събития в живота и творчеството на пазарджишкия скулптор проф. Стефан Лютаков белязаха срещата на "Знаме" с именития наш съгражданин. Проф. Стефан Лютаков е носителят на Националната награда "Константин Величков" на Община Пазарджик - отличие, посветено на изтъкнатия възрожденски деец, ерудит, велик българин и пазарджиклия Константин Величков, за което "Знаме" писа ТУК. Поводът е 170-годишнината от рождението му, отбелязана от обществеността на Пазарджик. 100 години след рождението на Константин Величков, през юни, Стефан Лютаков закръгли 70 лета. Случайно съвпадение, но то е факт.
Какви чувства за смисъла на творческите търсения в изкуството и в живота, вълнуват професора, лично той сподели в нарочно интервю за "Знаме". Изданието честити високото отличие на Стефан Лютаков, с пожелания за здраве и творческо дълголетие.
- Проф. Лютаков, как приехте наградата "Константин Величков" и имате ли усещането, че тя дойде малко късно във времето?
- С голяма радост, дори изненадан, защото не съм получавал много награди от родния си град. Но не се оплаквам. Признанието ме направи щастлив, още повече, че наградата за първи път бе връчена на големия Величко Минеков и тя за мен придобива по-голяма тежест. Щастлив съм, че призовата статуетка е мое дело.
Приемам сериозно Националната награда на името на Константин Величков, рицар на духа, човек с много таланти, възможности, труд, усилия, отдаденост на истински възрожденец. Той е достоен творец в изобразителното изкуство, литературата, образованието, музиката, драматургията... В ролята си на министър на просвещението създава Националната художествена академия, където сме учили и преподавали.
За това дали наградата е закъсняла, ще отговоря така: "Повече ми е мъчно, че хората се сещат за мен за награди, а не за това доколко човек има сили да създаде и осъществи по-мащабен творчески проект." Това не успях да направя за родния си град, за разлика от стореното на други места у нас и в чужбина. Но това не е по моя вина. Имах огромно желание, но скулптурата се нуждае от меценати и последващи поръчки. Не говоря за авторския хонорар, а за възможността да реализираш произведение като форма, като материал, като място - така, както го вижда творецът. Мисля, че в това отношение моят град не можа да ме използва достатъчно, но не съжалявам.
В Пазарджик има един Ботев - паметник, с който се гордея. Той е различен, не е клише и обогатява духовно града. За направата му има вдъхновението на баща ми, който нарисува портрет на поета- революционер. Като литератор, той ценеше и се вълнуваше от Ботев и мой дълг бе да го сътворя така, че и баща ми да го хареса.
Та за наградата - по-важно за мен е не кога, а че тя е дошла и мога да ѝ се зарадвам, на нея и на признанието на Пазарджик и на хората около мен, с които живея, които са ме наблюдавали и проследили във времето. Защото има творци, отишли си от този свят, дори и наградени, не могат да се порадват.
- Близо пет десетилетия създавате красота. Как започна пътят Ви към голямото изкуство и по-точно – към скулптурното?
- Скулптурата не е само красота. Грозното, драматичното, смешното са друг вид категории в скулптурното изкуство, които авторът сам определя. Иначе, всяка въздействаща работа е красива и носи удовлетворение за автора и за хората.
Творческият ми път към скулптурата тръгна от рисуването. Мястото на разговора ни, галерия "Боев", е точно бившата ми класна стая в която съм учил. Вълнувам се. Тогава по чантите на съучениците си рисувах с химикал по тяхно желание различни неща и герои от филмите, които гледахме.
Семейството силно ме подкрепяше да продължавам. По молба на баща ми прерисувах илюстрациите на Борис Димовски върху книжката с епиграми на Радой Ралин "Люти чушки". Получиха се добре. Да припомня, че на 20 октомври отбелязахме 100 години от рождението на големия художник Борис Димовски.
Сериозна крачка в бъдещата ми професия е обучението в Художествената гимназия в София. Подготви ме моят първи учител и приятел Георги Донов. Той ме научи на перспектива, на светлосянка и на други тънкости в рисуването. Завършилите това училище няма как да не станат художници. Продължих образованието си във Великотърновски университет по мое желание. Там защитих доцентура и професура.
А как избрах точно скулптурата ли? Ето така. Случи се във втори курс, като реших да се занимавам с живопис. Учих в класа на Янаки Манасиев, известен български художник. Освен желанието на студентите да рисуват, той изискваше да види картината им и да си поговорим за нарисуваното. Моята картина направих с нож, а не с четка. Без да коментира, той отсече: "Когато се научиш да рисуваш с четка, тогава ще ми се обадиш!". Не ми хареса отношението му към мен и преодолях колебанието между живопис и скулптура. В този момент решително избрах да стана скулптор.
- Темите, които ви вълнуват?
- По-добре да кажа какво ме вдъхновява, а темата сама ме избира. По-добре вдъхновението да ме свари, работейки, както казва великият Пикасо. Без да се трудиш, няма как да те спохождат идеи и решения. Защото може нещо да ни развълнува да го направим, но без средствата и уменията на художника, на скулптура, няма как да се получи. Изкуството е друг, различен език и творецът го учи цял живот - до последния си дъх. Защото азбуката му е по-сложна от тази на китайския.
Желанието ми е да правя различни неща, еднаквите правят живота ти скучен като смисъл. Искам на всяко мое вълнение да реагирам творчески. Стилът и почеркът на автора са нещо по-същностно и дълбоко, което е и личността на художника, неговото развитие, морал, рефлективност към света, към природата. Напоследък ме вълнуват повече животните, цветята, насекомите, въздухът, дърветата и не толкова хората.
Като по-млад нямаше творба без човешко присъствие, без някоя гипсова глава или фигура. Чувствах се самотен без тях и ако те са на изложба, бързах да направя нови. Сега наблюдавам нашия паралелен свят, който някои не забелязват. Той пък ми дава нови идеи, свързани отново с човека.
- В интервю с Шани Гюзелева за Ваша столична изложба в предаването "Култура" по БНТ казахте, че скулптурата не е само съзерцание. Какво е още тя?
- Не бива да я наблюдаваме безразлично, добре е тя да ни е развълнува. Такова е усещането ми, когато създавам работите си. Искам зрителят да вникне в същностните неща, а не да приема изкуството само като забавление. Искам той да го почита в дълбочина и да потърси посланието на автора. Не е достатъчно да разбереш творбата, а и необходимо да я почувстваш. Тази е връзката между съзерцанието и преживяването на истинското произведение на изкуството.
- Вече споменахте, че определящ в творчеството на художника е стилът.
- Вярно е. Той прави автора разпознаваем. Няма как да се сбъркат Марк Шагал, Анри Матис, Хенри Мур, Роден и други велики майстори. Стилът е начин на работа с изразните средства на вида изкуство. Има и нещо по-дълбоко свързан с морала на автора, не са само цветовете, пластичността, а това, което казва на зрителя с творбите си.
- Какво усещане Ви дават материалите, с които работите, а цветовете им важни ли са за скулптурата?
- Използвам различни материали - камък, керамика, чугун, ръчна хартия, гипс, дърво, от които имам изработени по-големи и по-камерни работи. Познавам добре камъка в неговата разновидност - гранит, мрамор, мушелкалк, варовик. Всеки от тях има своите особености, а целта е да направиш по-въздействащо произведение и то да има свой характер и биография. Първото ми докосване до камъка бе на 30-годишна възраст при участието ми на Европейски симпозиум в Бургас. Там работих с няколко кубика мрамор. Направих първата си каменна работа без страх и съветвам младите да опитват и ще им се получи.
Обичам да мачкам глината, първичният материал в скулптурата. Тя може да се моделира, да се изпича, да се глазира и да звучи завършено. Първото съприкосновение с ръцете остава, другото е отливка. След студентството си открих глината в село Овча могила край Свищов. Натоварих я на камион и след толкова много години още я ползвам, съхранена в метална кофа с капак за боклук. Просто си я откраднах от улицата, което е единствената ми кражба. Работата ми с глина ме прави щастлив. Цветът на материала също допринася за въздействието на творбите.
- Скулптурните ви произведения отдавна прескочиха границите на България.
- Щастлив съм, че мои работи красят места в много страни по света. Имах късмета моя 4-метрова бронзова пластика да се експонира в централния парк на китайския град Чан Чун. Шансът да попадна там е сред над 100 автори от различни държави. Имам работи в Япония, в Германия и други. Най-голямата гордост е участието ми в скулптурния център на Юго Вутен, белгийски колекционер на произведения на изкуствата, чиято колекция включва над 1000 творби на български автори, сред които и моята "Тайната вечеря". Имам и още две работи там, в паркова среда.
- Свързан сте с преподавателска дейност в Националната художествена академия и Великотърновския университет. На какво искате да научите студентите?
- На много неща, сред които и практически. Но по-същностното и истинското е да ги науча да се учат и най-вече да търсят себе си и да бъдат себе си. Защото е много лесно да копираш, да наподобяваш, а то означава да се самоубиеш, преди да са те убили. Исках да ги науча да намират от хубавото, различното и да имат възможността да го реализират със средствата на творци в областта на живописта, скулптурата, графиката. Учил съм ги как да градят грамотно фигурата, как да работят с материалите. Отворих им повече врати, за да намерят своята в творческия си път. Много исках студентите да ме разбират, дано да съм постигнал тази си цел. Възпитаниците ми успяват в професията си, правят неща, които са ценени и търсени, не са спекулация с изкуството, а са истински.
- Наскоро закръглихте 70 лета. Как човек се изгражда през годините?
- Ще започна отговора си с откритата на 22 октомври изложба на Валентин Старчев, който през август навърши 90 години. Изумително е, че голяма част от работите му са чисто нови. Той ни дава пример, че има още време да се изграждаме като творци. Това е знак да работим до последно, да мачкаме глината, за която говорихме. Скулптурата е вечна радост, носи ми щастие. Тя ме държи жив и здрав.
- Каква е посоката на творческото търсене на Стефан Лютаков оттук насетне?
- Да създавам нови неща и да се връщам към направеното досега. Не е изключено в Пазарджик да открия изложба под надслов "Пътуване назад". Експозицията ще е по-камерна с подходящи по формат произведения от ателието. Имам и идея за по-мащабна изложба в столичната галерия "Райко Алексиев" с нови, по-различни произведения. Това ще се случи догодина. В галерията с прекрасно пространство ще излагам за първи път. Важно е и най-малката пластика да има своето място, своя поглед и гледка край нея.
- И накрая да Ви попитам - има ли сътрудничество в гилдията?
- Има го, както ги има враждата и завистта. Най-хубавото и радостно нещо е творците да си сътрудничат, да се ценят взаимно и да са заедно. Има и духовно сътрудничество, ако щеш и материална подкрепа. Негласно, творците се свързват и обединяват в творчески общности за доброто на изкуството.
Пенка МИХАЙЛОВА
