Райко Алексиев е не само мултикултурен автор, но и с ранг на институция
ПАЗАРДЖИК. Вече писахме, че пазарджишкият писател Тодор Каракашев е носителят на тазгодишната национална литературна награда за хумор и сатира „Райко Алексиев“ (тя бе присъдена и на Николай Табаков) - за цялостно творчество и принос в областта на хумора и сатирата, като продължител на традицията за силното сатирично слово и гражданска позиция. Каракашев завършва специалността „Българска филология“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Трудовият му стаж преминава през тогавашния Пионерски дом, училища и писателство. Героите в неговите книги са децата, за които пише с любов. Удостоен е с престижни национални награди: „Златен век“ на Министерството на културата, „Калина Малина“ – за цялостно творчество, „Детска книга“, „Петя Караколева“, “Богдан Овесянин“ и „Райко Алексиев“. Има и две награди от Съюза на българските писатели. Председател е на Дружеството на писателите в Пазарджик.
- Г-н Каракашев, очаквахте ли да спечелите националната награда „Райко Алексиев“?
- Не очаквах отличието. Удовлетворен съм, за мен е важен актът на признанието за написаното, което ще остане – тоест посланието за издигане името на Райко Алексиев. Наградата е естествено следствие от изреченото от мен. Безспорно е чест да я притежавам. Защото Райко Алексиев е не само мултикултурен автор, но е и с ранг на институция. Благодарност и към общинската администрация за отношението на почит към нашия пазарджишки творец.
- С каква литературна творба спечелихте конкурса за голямата награда?
- С монография за Райко Алексиев, насочена не толкова към живота и творчеството му, а към времето, в което живее и отношението между автор и време. Написаното не е измислица, то е от цитати на негови съвременници, колеги, роднини, приятели, което го прави достоверно и житейски правдиво. Един от акцентите и силата в кариерата му е вестник „Щурец“, наричан „Вестникът на народа“. Изданието се разпространява от София до всяко кътче на България – „... стигаше и до каракачанските къшли и делиорманските паланки...“, „... детето едва усвоило азбуката, го сричаше на полуслепите си дядовци...“. Първият брой с тираж 19 000 екземпляра се разпродава за часове, същия ден се отпечатват още 38 000 броя. Любопитно е и, че за правенето на „Щурец“ у дома си,
на автора са му били необходими „цигари, няколко килограма сладко и бебешки плач“
През 1915 г. Райко Алексиев създава първия в България рисуван (анимационен) филм, внедрява и рисувалната техника „колаж“ в изобразителното изкуство. Четири пъти е избиран за председател на Съюза на българските художници, макар че не е учил в рисувално училище поради липса на средства. Той е един от пионерите на българската кинематография – режисира филма „Коварната принцеса Турандот“, в който играе ролята на Чарли Чаплин.
Райко Алексиев завършва „Литература“ при проф. Александър Теодоров Балан в СУ „Св. Климент Охридски“. Прекарва трудно детство. Крайно беден, пристига в София, като спи в жп вагоните на Сточна гара. Разказва на майка си: „Беше време, когато съм си купувал вакса за обувки и съм си боядисвал чорапи на краката, защото беше срамно човек да ходи с бос крак в обувките“.
В края на живота си от продажбата на „Щурец“ Райко Алексиев става милионер
Обявен за фашист, след 9 септември 1944 г. конфискуват цялото му имущество – вила в Чамкория, автомобил „Шевролет“, апартамент в София, архив, снимки, рисунки – всичко. Синът му Веселин споделя:
„Администраторът на вестника Йордан Николов вижда Крум Кюлявков с коженото палто на баща ми и неговите костюми.
- Абе, бай Круме, ти носиш дрехите на Райко.
Отговорът бил:
- Ти да мълчиш, че и ти ще отидеш при него.“
Хумористът, арестуван и жестоко малтретиран в следствието, издъхва на 18 ноември 1944 г. Така позорно си отива един от най-бележитите българи на 20 век, работил през целия си живот за истината и изкуството.
Монографията ми е единствената по рода си, плод на 4-годишен труд, след издирването на информация от архивите на Националния литературен музей, БАН, Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, Държавния архив в София и Архива в Пазарджик.
- От малък ли мечтаете да станете писател?
- Желанието да пиша ме завладя някак импулсивно в прогимназията. Тогава спечелих конкурс за стихотворение, посветено на кораба „Радецки“. Първата награда ме окуражи да продължа да пиша и в казармата. И оттогава минаха над 40 години. За друг вид дейности не съм си мечтал, защото тогава писателят имаше сериозен статут и престиж.
Преди време писателят Георги Константинов ми каза: „Навремето бях най-младият член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели. На сбирките отляво седеше Дора Габе, отдясно – Елисавета Багряна, а срещу мен – Йордан Радичков“. Сега всичко се промени, всеки пише, издава книги и се именува „писател“. Тук коментарът е излишен, защото е много жалък.
- Кое Ви вдъхновява да посягате към перото?
- Писането е вътрешно състояние на духа. Авторът вижда по друг начин света. Идеите и темите са около нас, стига човек да има очи да ги види и сърце да ги почувства. Важно е да има и талант, за да ги облече в художествена творба. Иначе, муза за писане нямам, нямам и конкретно вдъхновение. Литературата е истинското състояние на писателя.
- За какво пишете и защо?
- Темите са различни, но най-близка за мен е темата на детската литература. Тя ми е дадена и това мога. Всеки човек има някакви заложби и всеки е уникален за себе си, както е и при мен. Имам 17-18 книги с истории за най-малките. Детската литература остана последното убежище на духовността, за съжаление. Ако загубим и него, губим всичко. Автор съм и на художествена проза със стихове, и на литературоведски произведения.
- Българинът чете ли?
- Днес четат единствено децата, бабите и дядовците. Разбира се, има и изключения сред българите, които обичат книгата. Лошото е, че младите малко или почти не четат. Те предпочитат други забавления, вместо да си купят книга, която ще им донесе емоции, ще развие въображението им и ще им остане скъп спомен за цял живот. Затова казвам, че засега само децата с думичките преживяват една художествена реалност.
- Четейки Вашите произведения, какво искате да усетят читателите?
- Най-вече да вникнат в смисъла им. Но да го възприемат по своя си начин, пречупвайки го през собствения си мироглед. Някой беше казал: „Няма една Ана Каренина, героинята от едноименния роман на Лев Толстой. Защото всеки читател я възприема според разбиранията си и това е най-хубавото. Героинята на Толстой не е някакъв калъп, а е чувство да преживееш художествената истина.
- Изкуственият интелект започва да рисува, създава музика, дали е готов да пише поезия, романи? Заплаха ли е той за писателя?
- С възможностите, с които разполага, формално може да пише, но не казвам, че това ще е роман по смисъла на познатия досега. И дали в него ще липсва човешкото, не мога да кажа. А дали ще е заплаха за писателя? Оптимистично ми се иска да не е. Изкуственият интелект ще има все по-голямо влияние върху писането и все по-малко творчество и авторство. Срещу съвременните технологии човекът нищо не може да направи. Съвсем друго е усещането да пипнеш листа с написаното в книгата или вестника, да чуеш шумоленето му и да ти замирише на мастило. Днес все по-малко хора изпитват това чувство.
- Какво ще посъветвате начинаещите писатели?
- Че има смисъл да се пише, но да са подготвени за този сложен процес. Важно е първо да се създадат като писатели, тогава да се именуват с тази дума. Взимат ли се насериозно, то ще ги погуби като автори. Процесът на писането е свързан с душата на човека и с отношението към хората. Ако ги притежаваш, посягай към перото, ако не... Литературата е социално дело, тя е за хората, а не за писателя. И най-важното – в основата на литературата е моралът.
- Какво предстои на писателя Тодор Каракашев тази година?
- Скоро ще излезе книгата ми за пазарджишките литературни класици Константин Величков, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов, Райко Алексиев и Никола Фурнаджиев. Предстои и зрителите да видят документалния филм за Никола Фурнаджиев. Писането продължава...
Пенка МИХАЙЛОВА
