Мариана Бойрикова: Имало едно време …

„Дали възраждането на науките и изкуствата съдейства за пречистване на нравите?“ бил въпросът, зададен като тема на конкурс, обявен от Дижонската академия преди повече от 250 години. Наградата спечелил големият френски писател и философ Жан-Жак Русо. През 1993 г. Министерството на културата и Министерство на външните работи на Франция повторили конкурса. Със свои материали се явили 600 творци от 30 страни. Журито преценило, че не бива да дава първа награда (тя вече принадлежала на Русо), а втората присъдила на българския писател Георги Данаилов. 

Убедена съм, че всички, които четат тези редове, знаят кои са Жан-Жак Русо и Георги Данаилов. Ако не знаят, могат да потърсят в интернет или да посетят библиотеката. Сиреч, да направят онзи емблематичен избор, формулиран като кандидатстудентска тема на изпит по журналистика преди доста години: „Ще изяде ли мишката книжката?“
Далеч съм от мисълта да правя аналог между двата въпроса (теми), защото това би било обект на пространни и умозрителни разсъждения. Но виждам между тях една тънка, почти паяжинна, нишка и върху нея до голяма степен се крепи бъдещето на нашата цивилизация, колкото и претенциозно и катастрофично да звучи подобно твърдение.

Има ли място книгата в живота ни днес?

Ще изчезне ли, победена от Машините? Четем ли днес и какво! Ако не - защо?
Признавам, че вече не мога без „мишката”. Всеки ден търся във виртуалното пространство информация, която ми е нужна, защото нямам време, за да „отскоча” до библиотеката (накрая на града) или да се заровя в справочниците на домашната си библиотека. Бързам. Всички бързаме. И щракаме с мишката. В нашия свят няма нищо по-естествено от това да получаваме бърза, актуална и достоверна информация, да получаваме много информация, да умеем да я търсим и предлагаме, да сме всестранно информиран и да знаем много повече за света от дядовците си например. Но дали това е всичко, което ни е нужно днес?!
Преди години две библиотекарки - англичанка и французойка, провокирани от същите тези въпроси, размахаха пръст на Европа, която започна (по целесъобразност) да прочиства европейските библиотеки като унищожаваше системно и методично стари вестници и списания. 

Машините замениха потъналите в прах томове,

цялата информация беше качена на лъскави устройства, а хората седнали пред мониторите, щракаха с клавишче, разглеждаха и четяха. Само дето никой не ги беше питал дали искат да го правят само по този начин. И когато много читатели поискаха достъп и до добрите стари, пожълтели от времето, вестници, се оказа, че такива почти вече няма. Ако някой тук ме заподозре, че правя аналог с „451 градуса по Фаренхайт”, няма да е далеч от истината. Романът излиза от печат през 1953 г., когато дори „рокендролът беше млад”, какво остава за глобалната мрежа. Известно е, че авторът й Рей Бредбъри не е обичал машините, не е карал кола и рядко се е качвал на самолет. Но има световна награда за фентъзи творчество, звезда на Холивудската алея на славата, астероид, наречен на неговото име, медал за изкуство, връчен  му от американския президент, а лунният „Кратер на глухарчето” е кръстен на неговата книга „Вино от глухарчета”. 
Няма как да не признаем, че книгата му е страхотна! Ние, изкушените от четенето, знаем, че „през целия си живот трябва да прочетем само една книга, но за да открием коя е тя, трябва да прочетем още много.” И тука се сещам за един младеж от една весела компания (на съседната маса), който на всеослушание заяви, че не е прочел нито една книга през живота си, гордееше се с този факт и не само не търсеше някаква си книга, но не търсеше и себе си. 
Темата за книгите и интернет е толкова експлоатирана, че едва ли може да се каже нещо ново. Но това, което все още може да се направи, е да се върне интересът към четенето,
докато не е станало късно.
Излизам от символиката на „451 градуса по Фаренхайт”, където държавната политика унищожава книгите, защото книгите карат хората да мислят. Нашата държавна политика е уж! в подкрепа на книгата и четенето, защото ... строи нови библиотеки, отпуска средства за оборудването им и за комплектуване на фондовете им, прави достъпна до библиотеките среда, рекламира големите нови български и чужди книги, популяризира българската и световна класика. Денят започва не с поредния политическа скандал, а с представяне на някоя забележителна книга и нейния автор. Библиобуси кръстосват страната и стигат дори до най-отдалечените й кътчета, защото и там живеят хора. В многобройни книжарници и домове на книгата се представят нови книги и техните автори. Правят се социологически проучвания за интереса към книгата и четенето … 

И тъй като взе да става драматично,

само ще добавя и онези толкова одумвани списъци за лятно четене, които често отдалечават децата от книгата. Не знам какво пречи за изготвянето им да се привлекат най-добрите експерти - педагози, писатели, психолози, философи ... Толкова ли не остава време на някой важен управник, с пет страници специализации в биографията, да си зададе въпроса защо невръстният му наследник щрака по цяла нощ с мишката, а не отваря книжката? 
Въпроси с предизвестен отговор. Тази тема не е на дневен ред. Забързани, угрижени, изнервени, уморени, решаваме, че някой друг трябва да мисли за това. Някой, на който му се плаща за тази работа. И това е грешка! Грешка, която ще ни отведе толкова далече, че оттам няма да има връщане. Затова:

Ако по телевизията (въпреки 100-те ви програми) няма нищо за гледане, натиснете копчето и когато екранът угасне, отворете Книгата. Все сте си оставили някоя в домашната библиотека. Ако все пак нямате, потърсете при съседа.

Ако дъщеричката ви е толкова мъничка, че още си ляга със Сънчо, пожертвайте поредната футболна лига и й прочетете приказка. Започнете с           „Имало едно време ...“

Ако след снощното препиване ви боли главата дори след два аналгина, вземете една доза ”Чичовци”.

Ако имате любовни тегоби, защото тя е толкова красива, че дори слънцето се спира, за да й се любува, прочетете й: „Господи, колко си хубава ...!” или й напишете стих.

Ако поредният тъп американски екшън/хорър по телевизията ви е отнел съня, запознайте се с Шерлок Холмс, Еркюл Поаро и Филип Марлоу - те поне имат чувство за хумор! А и трябва да спите.

Ако приятелката ви е романтичка и не я разбирате - прочетете Джейн Остин, тя е добрата фея за търсещите път към женската душа.

Ако сте самотни, защото не сте срещнали човека, който ви е отреден, вземете „Алхимикът” и ще откриете, че голямото съкровище (щастие) е някъде много близо до вас …  или отворете Уилям Шекспир. Няма значение какво (може би „Сън в лятна нощ“?)

Но ако нищо от това не помогне, хващайте мишката! 

Вие сте нейният човек!

/От блога Периферно зрение"/