Спасихме сезона на Слънчев бряг - той бе току-що открит и миришеше на ново
„Спомени в бъдещето“. Така озаглави рубриката си в „Знаме“ Методи Пешунов. От далечния Сан Франциско известният пазарджишки художник вижда някогашния Пазарджик и на страниците на вестника пренася градски легенди, от които е останало само заглъхващото ехо. Пренася пазарджишки лица и пазарджишкия дух, случки и събития, места и знаци – тук и сега, за да останат и утре в наситения с технологии забързан свят.
Пазарджик има принос и в историята на българското водно спасяване. Едва ли предполагате, че десетима пазарджиклии бяха първите специално обучени спасители на Черноморието и проправиха пътя на създадената през 1964 г. Водноспасителна служба към Българския червен кръст. Тогава се изграждаха морските ни курорти, курортното дело бе в разцвет и се налагаше създаване на организирана система за сигурността на плажуващите.
И аз бях в групата. Беше лятото на 1961-а, бях на 16 и точно нашата пазарджишка група изнесе на гърба си спасяването в новооткрития курорт Слънчев бряг. Без нас нямаше да има сезон. Курортът бе създаден година по-рано, когато отидох в София да уча в художествена гимназия. Слънчев бряг приемаше в първите си хотели туристи от лятото на 1959-а, само че тогава „Балкантурист“ настаняваше чужденци, без да са подсигурени откъм спасители, а имаше международно изискване, че на определен брой плажуващи трябва да има спасители. Дотогава у нас водното спасяване се правеше „на парче”. Иначе началото на организираното спасяване по Черноморието обаче е поставено още през 1928 г. във Варна, когато е сформирана първата професионална водноспасителна команда за охрана на наскоро създадените морски бани, но само там, а неорганизирани спасители има още от началото на 20-и век. Допреди държавната намеса в началото на 60-те
на плажовете слагаха спасители на квартален принцип,
от морските хора – който най-добре плува в махалата. Но пазарджишката група сложи началото на системата за водно спасяване. Четири години преди създаването на Водноспасителната служба (ВСС) към БЧК в България дойде един българин от Америка - и то в Пазарджик. Инструкторът Звездов направи в нашия град първия курс. Едномесечен. Десет души пазарджиклии бяхме първите в България, които той ни обучи. Ние бяхме изявени плувци, аз например тренирах модерен петобой при Христо Чочев, който положи основите на този спорт тук и в страната (Бел. ред. Пешунов е републикански шампион по плуване, а курсът е в началото на лятото – точно по времето, когато той е очевидец на друга градска легенда - как художникът Димитър Казаков - Нерон скача във водите на Марица, за да поиска ръката на Бриджитката. За това разказа подробно в статия в настоящата рубрика в „Знаме” през юли 2024 г.).
Защо в Пазарджик?
Защото тук бе една от най-добрите плувни школи, а и в този период имахме действащи републикански шампиони – основоположници на тази школа бяха Николай Иванчев, Ангел Добрев, Димитър Аврамов, Йордан Пендев (който стана и световен шампион по водно спасяване, б.р.), Христо Чочев... Инструкторът Звездов дойде в Пазарджик и със съдействието на друг колоритен пазарджишки образ - Гавгата, който бе и плувец, и футболист. Обучението ни беше скоростно и след като „спасихме” летния сезон, продължихме при инструктора, който през зимата ни водеше да плуваме на Велинград (закрит басейн Пазарджик щеше да има чак през декември 1967-а). Но първо трябваше да се оправяме в Слънчев бряг.
Обаче ние бяхме малко като в небрано лозе в началото на първия си сезон.
Ние сме хора, израснали на река, а морето беше съвсем друга работа
Но бързо се окопитихме. Все пак сме първите дипломирани спасители! Слънчев бряг миришеше на ново. Имаше шведски клуб и идваха шведи. Ние бяхме разположени точно до него, на брега, десетимата пазарджиклии. Но трябваше да има още сто спасители, за да се покрие цялата плажна ивица от Несебър до Елените, а също и за дюните по на юг, и тези на север. То само около Обзор е 10-километрова плажната зона, без да броим по онова време дивите и забранени 12 км дюни около Шкорпиловци (плажната ивица на Шкорпиловци е изключително дълга, пуста и граничи с гъсти гори, тя се смятала за рисков сектор за бягство на западни туристи или български граждани по море, затова до 70-те години достъпът до по-дивите зони и дюните вечерно време бил напълно забранен, а през деня се контролирал с постове и гранични патрули, б.р.). При този дефицит на кадри пазарджишката група постави началото на новата вълна спасители, но към нея бързо се присъединиха и пичове от София, Пловдив, Варна, Бургас… Така се запознах
с известния Петьо Пандира, на когото после издигнаха паметник в Бургас
Аз му бях като калфа на знаменития зевзек и спасител, защото в началото практикувахме при тях. Той беше голям образ и ако помните, в друга статия разказахме как той копираше номерата и приказките на още по-голямата капия Петър Златев от Пазарджик (като учител по физическо той водеше групи ученици на морски лагери в Бургас). Стресово беше в началото, но се справихме. И на следващото лято, вече като „стари кучета”, като откриваха къмпинг „Каваци” в едноименната местност, мен ме изпратиха там, за да развием мястото - вече бяхме понатрупали опит след големия зор на Слънчев бряг. „Каваците” съществуваше още преди 1960-та, нищо че в интернет това него пише. Тогава бе управляван от градския съвет на Созопол, имаше само палатки и каравани, но вода нямаше – къмпингуващите ползваха извора от съседния къмпинг „Веселие“, на 1 км от нашия.
Беше диво. Все едно си на остров Танганайка в Африка!
Толкова красиво и спокойно беше! Но в началото на 60-те мина към „Балкантурист”. Разраснал се беше, а по закон има ли повече от 100 души на къмпинга, трябва да има и спасител. Впоследствие в Каваците имаше цели три къмпинга – „Тополи“, „Каваци“ и „Смокиня“. Точно тогава бяхме в школата за старши спасители в новоизградената база в Созопол. Те я направиха след откриването на ВСС към БЧК през 1964-а и оттогава всяка година се организират специални курсове. В последните 30 години в Пазарджик ги води известният треньор по плуване Димитър Аврамов. А в службата в Созопол впоследствие завърших за старши спасител, взех кетапи за водолаз и капитанско право. Не само аз. Че най-добрите водолази са пазарджиклии – на морето няма толкова добри! Питайте Малама – дърворезбарят-скулптор Димитър Маламски бе сред първите инструктори по леководолазно дело…
Но да се върнем в местността Каваците. На 3 км южно от Созопол, с просторен и некаменист плаж, който граничи с гъста гора. Граничеше. Днес всичко е презастроено, изсечено… А тогава там имаше и тополи, и смокини, и дъбове, а пясъчните дюни в местността бяха вълшебни – чак в средата на 80-те ги обявиха за защитена територия от категорията „природна забележителност“ заради
редките понтийски бели дюни, пясъчните лилии
и другата характерна пясъколюбива растителност. Заливът „Каваците“ е под стария град на Созопол, използван е за пристанище още в древността от полиса Аполония заради защитеността си от северозападните ветрове благодарение на носовете Месия и Агалина. На дъното на залива са открити останки от кораби, сечива, накити и керамични съдове които свидетелстват за икономическата активност на региона по това време.
Вълшебно място. Под него е Ропотамо с едноименния резерват и Аркутино, с блатата с лилии и водни рози, с редки видове риби като гамбузията, където се събират всички прелетни птици на отиване и връщане между Африка и Европа. Аркутино е основна спирка на птиците по прелетния път по Виа понтика. Веднъж наш другар, известният режисьор Захари Жандов, който правеше най-добрите документални филми и печелеше всички награди, та Жандов, точно на мястото, където бяхме ние, засне един такъв великолепен момент.
Слънцето беше изцяло закрито от щъркели!
Щъркелите му направиха слънчево затъмнение и не можеш да го видиш! Ей това можеш да го видиш само на Каваците.
В онова време всичко това беше диво, красиво и девствено. И бяхме първите и израснахме като истински морски вълци. Толкова много ме плени това място, че останах там толкова много лета. „Лета” е условно казано. Тук сезонът продължаваше до октомври, а след раздигането на палатките и затварянето на къмпинга продължавахме октомври на Приморско до самото начало на ноември, че и повече – докато стане истински студено. На нас ни направиха специални двуместни дървени бунгала, на пясъка, досами морето. Имахме си даже електрически радиатори – те бяха безценни, защото октомври-ноември е студ, а
като почнат бурите, бунгалото плува във вода като кораб
На „Каваците” сме посрещали нова година заедно с германците. Затова и все започвах по-късно учебната си година, но нашето училище беше ларж и имаше по-дълги ваканции. Бях заразен от морето и затова над 50 години бях спасител на това райско място.
Имахме жълти тениски и шапки – с емблемите на БЧК. Бяхме като канарчета. И едни жълти хавлии ни даваха. Това ни беше униформата. Всяка сутрин на черна дъска пишехме температурата на водата, на въздуха, скоростта на вятъра… И си вършехме отговорно работата. Взимахме добри пари – тогава 80 лева бяха пари. Отделно безплатна храна – вкусна, питателна, качествена и екологична храна на „Балкантурист“. Аз от тия пари се издържах в училище и в университета. Отделно от спечелените пари, така не ходех на бригади. Спасителството бе първа категория труд и Комсомола ми даваше бележка, че съм освободен от бригада.
Морето беше и целия западен свят за нас
Тогава младите хора мечтаеха или да избягат на Запад, или да идат на морето. Ние нямаше нужда да бягаме в Западна Европа. И Западна Европа, и Източна Европа, тогава всяко лято идваха при нас на „Каваците”. Там имаше немски център, по-късно изградиха и австрийски – „Дюни”. На „Дюни” идваха големи кемпери, каравани, някои огромни като рейсове – мобилни гигантски къщи. Австрийците бяха много напреднали технически и в тези къщи разполагаха с модерни печки, душове, причудлива техника… А българите гледахме учудени даже столовете и масичките, които чехите разпъваха пред палатките си…
Е, години по-късно избягах, когато изискванията ми и любопитството ми станаха по-големи. Но в онова време бях попаднал в рая. По-късно и на морето правихме опити да избягаме – веднъж почти го направихме с един катамаран, който беше на „Кремиковци”. Те имаха морски клуб към завода и това беше един от първите катамарани в Черно море – по него време Дончо Папазов с жена си и детето си тръгнаха да правят обиколка на света по море (1979 г., б.р.), а ние много преди него искахме да тръгнем.
Откраднахме катамарана, но ни хванаха на Дарданелите
и ни върнаха. Беше 1969-1970-та. Бяхме много будни копелета – имаше софиянци, големи тарикати. Владееха и езици. Те дойдоха първо като преводачи, но после бързо се ориентираха за спасители – понеже преводачите взимаха малко пари. Та дойдоха при нас и ги учихме на тънкости, а пък те нас – на други. И езици, пък и други работи - като чейндж-търговията с долари. Но без езици си заникъде, защото комуникацията с плажуващите е важна – с родителите, с децата. Трябва да си и психолог - така предотвратяваш обуването по тревога на спасителните плавници, предотвратяваш бъдещи трагедии. Имали сме и драматични спасявания на човешки живот, и върнати от прага на отвъдното десетки хора. Всичко сме имали. Но да ви дам пример за гениалността на тези тарикатски копелета. Две от тях бяха доценти в МЕИ. Единият арменец, другият българин – Митака. Седим ние на плажа и изведнъж единият скочи: „Абе кво ще дремем цял ден тука! Дай да сложим на пясъка едно табло, ще разграфим морето на квадрати, ще поставим мрежи във водата на всеки квадрат и ще дебнем – примерно на пост номер едно
някой се дави, ти натискаш копчето, мрежата го издига и го мята на пясъка
Няма смисъл да клечим тука и да се правим на пазачи”. И той научно изнесе на пясъка лекция как може да се случи тая работа. По-късно и двамата станаха професори. Големи капии. Няма вече такива професори!
На морето срещнах много хора, всякакви. Сред тях и най-големи имена от различни сфери на обществения живот. Нерядко по бански…
Спасител! Чудесна дума. Преди дни ми се обади мой колега, сега на 81 години – и пак е на пост на морето. Спасител.
И така в първите години на 60-те, като ученик, веднага след манифестацията на 24 май, ловя влака за Пазарджик, събирам си багажа и ловя влака, зада съм но морето на другия ден. И попадам под слънчевите лъчи на морския бряг.
В „Знаме” ще разкажем още интересни морски истории от Каваците в „Знаме” в следващите горещи петъци.
Методи ПЕШУНОВ
