Няколко пъти съм пътувал до ГДР. Само едно от тези пътувания беше през 1972 година – с влак, организирано от младежкия туризъм „Орбита“. Всички останали бяха със служебни ТИР-ове, по моя инициатива и със съгласието на шофьорите. Към личния си паспорт изваждах от МВР добавка за пътуване в социалистическите страни, без СССР. След това в България обменях източногермански марки, чешки крони и унгарски форинти.
Още преди това се бях уговорил с Живко да пътувам с него, когато му е удобно. Не след дълго той получи наряд да товари дини край Любимец. С Живко се познавахме отдавна. Работата ни беше сближила. Често идваше при мен, когато се налагаше ремонт на тахографа, а след курсовете извършвахме контрол на тахошайбите. Беше човек, с когото винаги се разговаряше леко и приятно. В уречения ден потеглихме към бостана. Стопаните вече ни очакваха. Дините бяха събрани на купчини и товаренето приключи бързо. Качихме и няколко дини в кабината за из път.
Беше краят на юли. Денят беше слънчев, движението спокойно и някак неусетно стигнахме до Дунав мост. Преминахме без забавяне и навлязохме в Румъния. Първите крайпътни табели – „Drum Bun“ и лозунгите „Да живее РКП!“ – ни посрещнаха още след границата. Пътят беше лош, но тогава го приемахме за нещо нормално. Населените места изглеждаха сякаш застинали във времето. Деца и възрастни ни махаха и питаха дали имаме дъвка или цигари „БТ“.По пътя разговаряхме непрекъснато. Най-често за международния автомобилен транспорт, за колектива в Първа бригада и, разбира се, за живота извън работата. След дългото пътуване стигнахме до унгарския граничен пункт Надлак. Имаше голяма колона и се въоръжихме с търпение. Живко беше взел кайма за кюфтета, която държеше в хладилника. Въпреки това, заради юлската жега, реши да ги изпържи още докато чакахме. Извади газовия котлон, тигана и след няколко минути ароматът се разнесе навсякъде. Не знам какви подправки беше сложил, но един унгарски митничар, уж проверявайки документите, все се въртеше около нашия ТИР. Живко разбра каква е работата и му подаде на вилица едно кюфте. Митничарят го прие с удоволствие и се отдалечи. След няколко минути се върна, усмихнат до уши, и каза:
– Велико... добро, брат!
Живко се засмя и му подаде още едно кюфте.
Обядът и вечерята ни се събраха в едно. След кратка почивка потеглихме по унгарските пътища. Разликата се усещаше веднага – асфалтът беше гладък, а движението спокойно.
Когато се стъмни, спряхме на един паркинг да нощуваме. За мен нощуването в кабината на ТИР винаги е било романтично преживяване. Харесвах горното легло. Чувствах се уютно, гледах светлините на преминаващите автомобили и неусетно заспивах. Както често се случваше, когато се събудих, вече пътувахме. Живко беше станал рано и беше потеглил още по тъмно. Спряхме да се освежим, изпихме по едно кафе, закусихме и продължихме. Бях му обещал, че щом влезем в ГДР, първият обяд ще бъде от мен. Спряхме на красив паркинг сред гора с малък ресторант. Поръчахме си печени бутчета от младо прасе с пържени картофи и салата. След такава вкусна храна човек сякаш получава нови сили. Продължихме към крайната си цел – град Щетин (Stettin), в северната част на тогавашната ГДР.
Когато пристигнахме в склада за плодове и зеленчуци, останахме приятно изненадани. Вече ни очакваха. Организацията беше отлична и само след кратко време камионът беше напълно разтоварен. Денят преваляше. Живко паркира на близък паркинг и пренощувахме.
На следващия ден – неделя – той се опита от телефонна кабина да се свърже с представителя на СО МАТ за обратен товар. Вероятно защото беше почивен ден, никого не откри. Решихме да потеглим към Берлин и в понеделник да потърсим представителството там.
Когато пристигнахме, вече се свечеряваше. Паркирахме съвсем близо до Александерплац. Оттук лесно можеше да се стигне до Телевизионната кула, откъдето нощният Берлин изглеждаше впечатляващо.
На следващата сутрин, с помощта на карта на града, лесно открихме търговското представителство на НРБ и представителя на СО МАТ. Живко получи наряд за Хелмщедт, вече на територията на ФРГ. Разбрахме се да се разделим край Магдебург.
Така и направихме. Магистралата минаваше непосредствено до града, а крайната спирка на трамвая беше съвсем близо. Оттам лесно се стигаше до големия магазин „Centrum“, където можеше да се намери почти всичко. Не случайно тогава казваха, че ГДР е витрината на социализма. Имах няколко поръчки за изпълнение и ги свърших без особени трудности. В Магдебург вече бях идвал, затова не се задържах дълго. Върнах се с трамвая до последната спирка и излязох на магистралата да стопирам. На няколко километра се намираше мотел-ресторант „Метропа“, където и друг път бях спирал. За мой късмет спря млад мъж с трабантче и ме закара дотам. Срещу 50 източногермански марки получих стая. Вечерях, взех си душ и умората бързо ме надви. На сутринта, след закуска, застанах пред мотела и започнах да наблюдавам паркинга от другата страна на магистралата с надеждата да видя някой български ТИР. Не чаках дълго. Още отдалече разпознах нов пазарджишки камион. Подлезът под магистралата свързваше мотела с паркинга и скоро вече се срещнахме. Оказа се Георги, с когото се познавахме добре.
– Евлоги, какво правиш тук? – възкликна той изненадано.
– Качвай се. Ще ми бъде приятно да пътуваме заедно. Ще спрем за малко в Магдебург и после продължаваме.
_________________________________
След като пристигнахме в Магдебург, се оказа, че Георги има приятелка – германка. Затова останахме в града повече време, отколкото бяхме предвидили.
Вечерта вечеряхме в ресторанта, където тя работеше. На една дълга маса се събрахме най-различни хора – приятелката на Георги, самият той, моя милост, един сръбски международен шофьор, една проститутка, един хомосексуалист и един местен алкохолик.
При такава компания нямаше как вечерта да не стане интересна. Проститутката, доста колоритна личност, бързо се превърна в център на вниманието със своите истории и приключения. Хомосексуалистът от време на време се опитваше да се включи в разговора, но почти никой не му обръщаше внимание. Сръбският шофьор говореше най-високо и през няколко изречения споменаваше нечия „майка“. Местният алкохолик не изпускаше чашката с водка и непрекъснато си мърмореше нещо, което никой не разбираше.
Не дочаках края на вечерта. Помолих Георги да ми даде ключовете за камиона и отидох да си легна.
На следващия ден потеглихме преди обяд. Аз имах една мисия – в Чехословакия да купя две гуми „Barum“ за моя „Москвич“. Така се случи обаче, че на местата, откъдето минахме, нямаше налични, а на други магазините бяха затворени. Тъй като не исках повече да бавя Георги, който и без това изгуби време в Магдебург, се разделихме на терминала на СО МАТ в Чалово. Пренощувах там и междувременно разбрах, че този път покупката на гумите ще се размине. Оставаше да чакам някой пазарджишки ТИР, за да се прибера в България. Това се оказа неочакван проблем. Повечето камиони, връщащи се от Западна Европа с товар, избягваха Унгария заради висо ките пътни такси и минаваха през Украйна. Аз обаче с личния си паспорт не можех да премина по този маршрут и трябваше да чакам някой празен или леко натоварен камион. За щастие не чаках дълго. Появи се Бай Петко с празна цистерна. Беше закарал ябълков шрот във ФРГ и сега се прибираше. Не бях общувал много с него, но това изобщо не беше проблем. Той беше от ветераните шофьори – човек с огромен професионален и житейски опит. По пътя ми разказваше за двамата си сина, за тревогите си около тях и за трудностите, които срещат в живота. Аз го слушах и си мислех, че каквито и проблеми да имат, са родени под щастлива звезда, защото имат такъв баща.
На следващата сутрин слънцето още отрано обещаваше горещ ден. Отдавна не беше валяло и прахът по румънските пътища беше навсякъде. Към обяд Бай Петко реши да направим едночасова почивка. Спряхме на малка отбивка край шосето. Имаше само едно дърво – дива круша. На неговата сянка той постла одеяло и седнахме да обядваме. Моите запаси вече бяха свършили и се почувствах неудобно, като неканен гост. Бай Петко веднага усети притеснението ми.
– Сядай – каза той. – Ще се научиш и баювата в чужда къща хляб да ядеш.
Благодарих му и започнахме да се храним. На десетина метра над нас започваше малък хълм. На върха му имаше скромна къща. Тъкмо приключвахме с обяда, когато от хълма се затича момче на около десет години. Спря пред нас и любопитно започна да ни разглежда. Бай Петко стана, извади от кабината празната петлитрова туба за вода, а след това бръкна отново и извади хубав немски сапун.
Подаде ги на момчето.
То ги грабна с такава радост, сякаш беше получило най-големия подарък, и с вик „Мамо! Мамо!“ се затича нагоре към къщата. Не след дълго се върна с пълната туба. Водата беше чудесна – студена и вкусна. В онзи горещ летен ден тя ни се стори безценна. Помахахме за довиждане на момчето и на майка му, която ни наблюдаваше от хълма. После отново потеглихме.
Към България.
Евлоги ГРОЗДЕВ
