ПАНАГЮРИЩЕ. 20-годишният лекоатлет Момчил Поптолев сподели пред „Знаме”, че е прекратил състезателната си кариера и се е отдал на треньорството. След заболяване на треньорката на СКЛА „Оборище” Катя Кроснарова някой е трябвало да поеме щафетата и да води децата. И това е поредното предизвикателство. Единственият панагюрец с непобеден национален рекорд сам определя периоди в кариерата си като „лигавене”, но пък е доказал, че когато се събере и настъпи педала на волята си, може да печели медали с тежки травми и вирусни заболявания. „Заложено ми е да се боря. Не бих казал, че съм талант.
Никога не съм разполагал със скорост като другите, антропометрията ми не е за бегач на 400,
какъвто бях. Но мога да се боря”, казва Момчил. През тази и през миналата година той спечели по 3 златни медала в националните универсиади за НСА, за пореден път доказа, че няма конкуренция в националните шампионати на 400 м и 400 м с препятствия под 20 години, спечели злато и в многобоя, а преди това дори оглави родната ранглиста за мъже на 400 м с препятствия с личен рекорд 53.57 сек на турнир в Крайова. „Животът така обърна нещата, че просто нямах друг избор, а и го дължа на г-жа Кроснарова. Уча треньорска специалност и втора специалност „Педагогика” в НСА и съм там от 8 до 17 часа. От четвъртък до понеделник съм в Панагюрище и тренираме с децата”.
Момчил започнал с леката атлетика на 6 години, но после сменил спорта. Спортовете. Карал колело, плувал, играл футбол. „Три пъти съм прекъсвал тренировките при г-жа Кроснарова. Но няма да забравя лятото на 2018-а,
когато тя ме намери пред една пицария и ме помоли да ида на стадиона
Да потренирам – предстоеше кроса на Цигов чарк. Бях станал страшен мързел, разсеян в училище, избягвах спорта от две години, а се сближавах с алкохола и с лоши приятели. Г-жа Кроснарова обаче е много настоятелна жена и ме нави. Не ме оставяше - ако не идвах на тренировка, веднага звънеше. Така минаха две седмици и на Цигов чарк избягах 10 километра. И вече исках да успея. Изведнъж се отделих от лошата компания, имах друг интерес”, разказва атлетът, който от малък е добър в средните разстояния. А две години по-рано дошъл първият му медал. „Имаше крос между училищата в парка послучай 140 години от Априлското въстание. Две обиколки на парка са 800 м – и станах първи.
Първи медал, и то златен!
Бях много щастлив. И се захласнах по леката атлетика и с Кроснарова започнахме да тренираме по-сериозно. Следваха многобройни изяви в междуучилищни състезания – скачах доста добре от място, по 2,80 м в седми клас. Започнах да се занимавам и с другите дисциплини – тласкане на гюлле, хвърляне на копие, спринтове, препятствия.
Но дойде ковид, пак спрях да тренирам и започнах да правя глупости
Играех си на телефона, бях просто лигав. Но Кроснарова не оставя нещата така – и ме измъкна от калта. Оформих си цел в главата. Защото тя ме заведе на състезание по многобой под 16 години и направо ме разбиха. Завърших предпоследен. Всички бяха много израснали състезатели, страшни! А аз бях якичък, може да не съм от най-бързите, взривните и издръжливите, но бях жилав… Така през 2021-а зимата, втората ми година на под 16 години, на петобоя в зала спечелих 327 точки. Държавен бронз! За пръв път скочих 4,99 м на скок дължина... Тогава бих с много малко точки четвъртия, на 800 бях трети, разликата беше 4-5 точки и не можех да оставя да падна с 5 или 10 метра. Момчето, което трябваше да надбягам, бе от Велико Търново, и също не се даваше. Държахме се и накрая ме би с два метра. Дадоха му само една точка. И седнахме с Кроснарова, и чакахме да се пресметнат точките. Те казаха името на първия Павло Василев... На втория Денислав Желязков… И аз настръхнах, но тогава чух името си… Не мога да опиша.
Все едно бях олимпийски шампион!
На 14 години национален медалист! Другите бяха страшни, изфорсирани - две години по-късно прекъснаха със спорта. Правеха щанги и какви ли не глупости, аз до 17 не бях пипал щанга”, връща се назад Поптолев. През лятото на под 16 става трети без колебания, а козовете му са скок на височина и препятствията. В многобоя на под 18 е шести и то без да получи точка в овчарския скок. „Оставих пръта и се отказах, не можех да скачам, беше ме страх. В Панагюрище нямахме прът, докато анонимен човек, доктор, не купи един с моите размери през 2022-а. Дотогава съм се състезавал с просене от други състезатели или с прът на състезанието, който е отвратителен… Зимата се разболях от тежък вирус - повръщане, разстройство, не можех да говоря, задъхвах се след всеки един опит на скок височина. Първия ден вървях четвърти, а вторият ден ми беше по-силен – 1000 м, 60 м препятствия, овчарският скок с Кроснарова го бях научил и скочих около 2,60 м. И така се стигна до втори медал – вече сребърен и то при големите”, усмихва се Момчил. През лятото печели сребърни медали под 18 и злато под 20 в многобоя. Тогава 3-кратният европейски медалист Лъчезар Вълчев от Разград не участва – дългогодишен мой приятел е и е много по-добър от мен, адски развит и силен, а аз бях три години по-малък от възрастта. Не спечелих нито една дисциплина, но влизах в тройката във всяка от тях”.
Нова мечта се оформя у шампиона. Да иде на балканиада
Да, обаче я отменят. Момчил е втора година под 18 и тя е една от най-успешните му. През същата 2022-а правят ремонт на стадион „Орчо войвода”. „Той беше трагичен. Другите обуваха шпайкове месец-два преди състезанието, а ние ги обувахме на състезанието – нямаше къде да бягаме с тях на асфалт. Зимата тренирахме – сега пак, във физкултурен салон, който е неподходящ. Но стадионът се сдоби с модерна писта, тартан, а преди това тренирах на фона на работещите трактори. Тренирах на асфалт, на студа в залата технически скачах на височина, с две препятствия съм бягал. И февруари 2023-а, седмица преди състезанието, отидох при кръстницата ми в София, за да обуя шпайкове, да направя разбег на скок дължина, скок височина. Отидох без треньор, с помощ от приятели. Но пак се разболях, пак разстройство…
А и бях се сдобил и с дискова херния,
може би от бягането по асфалта, нервът ми се беше възпалил. Започнах с 60 м. Бягах 6.57 сек, за пръв път преминах над 6 м в скока на дължина – 6,01, след това отидохме на гюллето. На разгрявката силно ме заболя кръста и не можех да се наведа. Направих три опита, тласнах сериозните 13,45 м (вторият след мен бе с 9 м). Приключихме деня със скок на височина и със стискане на зъби скочих 1,81 см, за да не напрягам дисковата херния. На втория ден знаех, че си влизам безпроблемно в многобоя, бях сам срещу себе си, за да подобря националния рекорд на Добромир Николов. Той го е направил в зала със страшна конкуренция, аз го направих без никаква. Втория ден започнах с 60 м препятствия – около 9 сек, на овчарския скок направих личен резултат – 2,90 м, без тренировки.
Но падането от 3 метра болеше адски много...
Дойде време да бягам 1000 м – не знаех дали ще бутна рекорда, защото бях на границата. С приятели смятахме, че трябва да ги избягам под 2,50 мин. Избягах го за 2.52 и бях отчаян. Но бях и много уморен. Чаках, чаках, чаках, чаках… На пистата седя и си подскачам, минаха повече от 10 минути. И тогава коментаторът Александър Вангелов обяви по микрофона, че аз съм новия рекордьор с 10 точки отгоре. Бях адски радостен. Отидох горе в секретариата, а там ме посрещнаха с усмивки: „Трябва да ни почерпиш!“. Само 10 точки, но на мен ми се струваха като световен рекорд. И той все още е неподобрен. Но… Община Панагюрище отказа да ми поеме допинг теста – аз нямах 500 лева, бях ученик. Организатори и колеги платиха моя тест,
а на мен ми стана обидно, че Общината отказа
Тестът бе отрицателен – пратиха го в Австрия и чаках резултата два месеца. Аз никакви добавки не съм взимал, макар че всеки ме оприличаваше на бик и си мислеше, че взимам субстанции. Аз просто отидох да бутна рекорда и успях. Осъзнах, че имам воля за спортист. И започнах да мисля да стана по-успешен спортист”. Две седмици по-късно е националният шампионат под 20 години.
Момчил релаксира с леки кросчета и минералния басейн в Стрелча,
но става национален шампион при по-големите под 20 - с два златни медала и рекорд закрива сезона. Прицелва се в балканиадата в Турция, покрива норматива, а мечтата му вече е да стане национал. В Русе бяга 51.80, става трети, далеч е от предишните си резултати, слага си пояс заради болките в кръста, но става шампион на България и под 18, и под 20, с над 5900 т. и около 200 т. го делят от рекорда.
„Чакахме балканиадата в Турция през септември в Турция. Готвех се 2 месеца само за 400 м – не съм правил нищо друго. Отидох в София, взех си екипа, отидохме целия отбор, дойде време да стартирам. Имах слаби 200 метра, до 320-я метър бях в последна осма позиция. В последните 80 метра бих всички и завърших 42.73 – на първа позиция в серията. Бях 1,73 м срещу момчета по над 1,90 м.
Станах пети и бях по-щастлив от златния медалист
Бях сериозен участник на 400 м и под 20, а освен Кроснарова, много ми помогна и Илиян Пищиков - треньорът в националния отбор”, казва атлетът, който е избран за номер 1 в столичния клуб „Юниверсал”, където отива след като завършва училище. Преди това не сполучва на балканиадата в Сърбия.
„Бях емоционално нестабилен, защото бях скъсал с приятелката си. Не можах да бягам добре, изпуснах медала, завърших пети. След бала г-жа Кроснарова ме насочи при г-жа Иванка Бонова в „Юниверсал“ . Вече бях приключил с многобоя – последното ми състезание бе в Стара Загора, където станах сребърен медалист на 400 м с препятствия. Станах шампион в многобоя, но
заради неприлично държание получих жълт картон
(бях извадил телефона на стоте метра). При втори жълт отпадах. Съдиите искаха да ме декласират. Бях готов да хвърля всичко, но това бе последното ми състезание за „Оборище“ и го дължах на г-жа Кроснарова. Извиних се, дадоха ми медала и тогава трима панагюрци се качихме на стълбичката. Моите приятели казаха, че ако аз не стана шампион, те ще си хвърлят медалите…”.
Последното му състезание е в националния шампионат под 23 – шампион е на 400 м с препятствия и трети на 400 м. Паралелно тренира децата на „Оборище”.
„Бях онлайн треньор на клуба. Пращах им тренировки и като се прибирах, работех с тях. Същата година
участвах на европейското първенство в Марибор,
но не ми излезе ритъмът на препятствията и завърших 12-и. А тук една стотна да объркаш, приключва всичко… Преди това на балканиадата в Румъния бях готов за медал. Обаче решиха да отменят втория ден на балканиадата и махнаха и 400 м, и 400 м с препятствия. Но вече бях свикнал с моя „балкански късмет“. Най-много съжалявам, че в кариерата ми нямам балкански медал”, казва лекоатлетът, който е носител на наградата „Дух и сила“ в памет на Кръстьо Тютюнджиев (2022).
Първата му титла с Иванка Бонова е последното му състезание за „Юниверсал” - на 400 м с препятствия под 23, и бронз на 400 м. Тази година ще се състезава само на копие и скок на височина, за да донесе точки за СКЛА „Оборище”.
„В момента тренирам 30 дечица. Мотивирани са. Миналата година имаме един медал на под 23 години – на Симеон Бобеков на 5 км. Сега ще са повече.
Дочо ЧАНЕВ
--230.webp)
