В паметта на по-старите от Пазарджик все още не е отшумяло безследно името на съгражданина ни Стефан Чавдаров-Чафа – самобитен поет с нестандартно поведение. На 16 ноември отбелязахме тържествено 100-годишнината му в НЧ „Христо Ботев-1897“.
Чафа завършва с отличие мъжката гимназия „Иван С. Аксаков“, където по литература му е преподавала Люба Войводова - изключително темпераментна и грабваща с огненото си слово литераторка, и ми се струва, че именно на нея той дължи ревностното си сродяване с художественото слово. И макар че не са известни мотивите, които са го накарали да се дипломира като юрист в Софийския университет през 1951 г., той не се е разделял с изящната словесност. Още в средата на 40-те са първите му поетични рожби – „Резигнация“ /1944/, „Зимна вечер“ /1945/, „Минало“ /1946/ и др. По време на студентските му години важна се оказва близостта му с Л. Ламбрев, Ал. Янков и др., с които поема и първите глътки на пожизненото му бохемско битуване. Кръчмарската опушена алкохолна битност не можа да се откърти от него до сетния му земен ден.
В родния си град работи, без особена охота, като юрисконсулт в комбинатите „В. Пеева“, „К. Русинов“, „Зърнени храни“. Духът му принадлежи на поетическото поприще и след работа пътят му продължава в магнетичните кръчми. За него във втори роден дом се превръщат „Кукерите“, „Белите брези“, „Тракийския хан“ и най-любимото му заведение за вечерна отмора и разпивка с приятели - Клубът на дейците на културата (КДК). Гроздовата и червеното памидово вино утешаваха неспокойния му нрав и раздразненията от досадните му обществени порядки.
Все по това време, през 1953 г., създава и семейство със съгражданката си Мария (Мичон) и става баща на дъщеря и син. Силно ерудирана личност, той чете и се интересува от генезиса на нашата и европейската литература. Допада му лириката на Пиер-Жан Беранже и през 1964 г. прави успешен превод на „Песни и стихотворения“. Има хъс за превод на Франсоа Вийон, но за жалост, доколкото знаем, не са стигнали до публикуване.
Рядко е прибягвал до писане и публикуване на свои творби – заради високите му творчески критерии. Обикновено се задоволяваше със случайно хрумнали му епиграми, шаржове и къси стихотворения. Последните навестяваха понякога гостоприемните страници на в. „Септемврийско знаме“, което ни напомняше, че мъдрият Чаф все пак се подвизава като творец под пазарджишкото литературно небе. Но важното е, че това, което сътворява талантливото му перо, макар и да не се печаташе, харесваше на приятели, колеги, даже и на обикновените читатели. Нещо повече, преписваше се на ръка и придобиваше особен живот в приятелски сбирки и компании.
Спомените нерядко ме връщат към незабравимите творчески срещи в някогашното литературно обединение „Марица“ към Профсъюзния дом и одухотворените почерпки в КДК, където на всеослушание се цитираха с открито преклонение към колоритната му личност запаметени негови стихове и епиграми. Например култовото му „Капричио“:
„Когато съм съвсем, съвсем надрънкан
и срещна те във кръчмата „Либас“,
за мен ти ставаш Айсидора Дънкан,
а поетът-хулиган съм аз.“
Навремето прекомерната злоупотреба с алкохола подкопаваше безпощадно здравето му, към което поетът беше безмилостен. И на 5 юли 1978 г. Стефан Чавдаров, останал завинаги с приятелския псевдоним „Чафа“, ни напусна преждевременно – тежка загуба за духовния живот на Пазарджик, а до известна степен и за България. За жалост отиде си недостатъчно известен в страната ни и с неутвърдено име на надарен творец.
Физическото му отсъствие през изминаващия вече половин век след смъртта му като че ли неусетно заличава спомените за Чафа. Ако изключим само някои скромни възпоменателни тържества и малки публикации във всекидневниците „Знаме“, „Виделина“ и „Метафора“ по повод годишнини от неговото рождение и смърт. В това отношение за него са ни напомняли Борислав Петров, Тодор Каракашев, особено Иван Есенски и Стоян Бакърджиев. Дължим голяма благодарност на даровития преводач и наш съгражданин Стоян Бакърджиев. Като негов колега и близък негов сподвижник той се постара и събра част от стихотворенията му, които под негова редакция и с финансовата подкрепа на Никола Загорски през 1991 г. в София бяха издадени в единствената му, посмъртно видяла бял свят, стихосбирка „Провинциален пейзаж“. Това са стихове, които могат да мерят мегдан и на национално ниво. И досега оживява често в паметта ми премиерата на „Провинциален пейзаж“, с масово посетената голяма зала на Клуба на дейците на културата през късната есен на 1991 г. Срещата се ръководеше от Стоян Бакърджиев, който дълбоко развълнуван, не беше в състояние да прикрие бликналото в зачервеното му изражение удовлетворение, че е сторил нещо за скъпия си обичан колега и приятел. А Чафа, въпреки ненормалното му битуване, беше обект на искрена обич и уважение не само сред пишещите братя, но и сред значителна част от местната общественост. Ето и думите на Бакърджиев от предговора му към малката и непретенциозна по обем поетична книга. „Стефан Чавдаров-Чафето – пише той – беше колоритен – може би най-колоритната фигура в града ни. Упражняваше своята професия на юрист без особен ентусиазъм. Най-интимното, най-същностното у него беше любовта му към стиховете и изобщо към литературата. Не пишеше много, откъслечно, но стиховете му бяха обичани. Неговата поезия има достойнства, които се крият в самата нея и я правят независима, така че би предизвикала почит и у читатели, които не познават автора и личното му битие.“
Иван Есенски в есеистично-очерковата си статия „Посвещение на непризнатия поет“ /в. „Виделина“ от 30 юни 1998 г./ пише: „Чафа притежаваше дарбата от пръв поглед да вникне в атома на поезията, беше духовит, остроумен и великодушен и съветите му бяха винаги на място. Спореше страстно за прокълнатите поети, възхищаваше се от Вапцаров и Димитър Бояджиев. Поезията беше в него – истинско кръвообращение, сърцебиене, нервна система. В същото време нямаше имунитет срещу делничните проблеми, живееше като някакво екзотично цвете, изпълнен с ирония срещу вещоманията, парите, сметкаджийството – все черти, присъщи на омразния му еснаф. В онзи период той беше ехото на късния декаданс и не пожела да се впише в тогавашната мощна строителна линия, на кастрираната поръчкова поезия. С присъщата му веселост се беше примирил с изкуствената изолация. Не помня някой, който да притежаваше толкова изящен усет към езика. Чафа развяваше бялото знаме на непримирението с някакво показно незачитане на официалните правила...“.
Определено интригуващ е и подходът му при раждането на творбите му в „Провинциален пейзаж“. В него неслучайно водещо стихотворение е „Резигнация“, което разкрива дълбоката му философска и човешка същност. Подобно модерно звучене има и стихотворението „Посвещение“, адресирано към Богомил Райнов:
„Днес сам разбрах, че врана като теб,
поете мой, проскубана съм бил,
че в жалби за пропадащия свят
и аз по кръчми плакал съм и пил.“
Редом с това душевно разголване в стихосбирката откриваме стихове, които му отреждат място сред най-талантливите майстори на пейзажната ни лирика – какъв само живописен рисунък имат „Есенен пейзаж“, „Зимна вечер“, „Есенно настроение“… Не по-малко стойностно е и интимното му поетично четиво, и стиховете-разсъждения върху психологията, социалните несъвършенства и недъзи на съвременната действителност.
Голяма част от сюжетите и темите поетът-юрист е черпел от обичайното си любимо пребиваване в Клуба на дейците на културата. Нека не се забравя, че през онези напрегнати, но все пак креативни години, там се съсредоточаваше, особено вечер, местната художествено-творческа интелигенция - изявени художници, актьори, режисьори, архитекти, пишещи братя.
Нека оценим по достойнство и обективно неговото житейско и творческо дело, което трябва да остане завинаги в духовната съкровищница и на Пазарджик, и на България.
Продрум ДИМОВ
