Целунал ръцете на Константин Величков малко преди съгражданинът ни да си отиде от този свят
Известният наш учен проф.д-р Асен Златаров е имал любопитни случки, свързани с нашия съгражданин Константин Величков, който е бил приятел на семейството му в Хасково. Разхождайки се из краткия, но съдържателен житейски и творчески път на проф. д-р Златаров, чиято 140-годишнина отбелязваме сега, ме впечатли и синовното му преклонение пред Константин Величков. Най-известният пазарджичанин е бил избиран за депутат в Народното събрание и от Хасково. Изключително ме развълнува споменът на Златаров от октомври 1907 г., когато Величков по време на представлението в Народния театър на пиесата на Островски – "Доходно място",
се надига от публиката и гневно разобличава продажната политика на тогавашните управници,
заявявайки, че срамната и унизителна българска действителност е оживяла на сцената. Огненото Величково слово взривява спонтанно залата и хвърля в бясна тревога присъстващите министри, намесва се полиция, опитвайки се да усмири "злосторника", който обаче не й обръща внимание. Това е и последния път, когато младият хасковчанин вижда жив Константин Величков.
"Градоначалникът – връща ни в онези напрегнати мигове някогашният млад студент от Хасково, − който беше в същата ложа с Константин Величков, посяга към него, но гласът на Величков ечи:
"Долу нечестивите ти ръце! Не ме докосвай!"
След това се измъкна навън и припадна в ръцете на приятели. Разбира се, действието се прекъсна, завесата се спусна. Аз бях така развълнуван, трогнат, че когато Величков се поуспокои, отидох при него и му целунах ръка. Няколко дена след това той замина за Гренобъл, за да не се завърне повече.
Правителствената преса, разбира се, го обяви за "луд". Но колко жалко е, че България е обедняла от такива луди! Ако ги имахме, може би по-озонирана щеше да бъде политическата атмосфера у нас и нямаше да се реди тази тъжна летопис на партизанска корист и безсрамие, с което е богато Третото българско царство", пише Златаров.
Колко актуално звучат думите на този голям българин и човек, напразно воювал за човешка справедливост и социална хармония през целия си съзнателен живот, отдаден всеотдайно на народ и отечество.
Пиша развълнуван тези редове, усещайки невероятната мащабност на завидната му нравственост.
Константин Величков е останал пример в живота за Асен Златаров,
който също е понасял болезнено социалните неправди, и това се отразява пагубно на здравето му. Ще си отиде млад – умира на 22 декември 1936 година, едва 51-годишен, и също като Величков, който пък умира едва на 52 години, угасва в чужбина – във Виена.
За пръв път видях неговия портрет и статия за Асен Златаров в далечната 1946 г. в детското вестниче "Септемврийче". Беше посветена на 10-годишнината от ненадейната му смърт. Името му и написаното за него се запечатаха завинаги в послушната ми детска памет. Незалязващото уважение към този именит наш съотечественик назова улици, учебни заведения не само в родния му край, но из цялата ни страна. Днес е по-различно. Твърде малко се говори за него.
Асен Златаров е български учен, общественик и писател,
основоположник на биохимията и броматологията в България
Научната му кариера започва през 1910 г. в катедрата по органична химия при Физико-математическия факултет на Софийския университет и продължава през 20-те и 30-те години на XX век, като е избран последователно за доцент, извънреден и редовен професор. Председател на Съюза на химиците в България и главен редактор на сп. „Химия и индустрия“.
Роден е на 4 февруари 1885 г. в Хасково в семейство на виден революционер от Възраждането. Учи гимназия в Пловдив, но завършва през 1903 г. средното си образование в София. Будните му родители му осигуряват обучение в Швейцария, където през периода 1904 – 1907 г. в Женевския университет се дипломира като специалист по химия. Там паралелно с лекциите в студентските аудитории, младият българин се запознава със социалиста Жан Жорес, не остава чужд също така и на произведения на Маркс и Енгелс и след завръщането си, през 1906 г., се приобщава към широките социалисти на БРСДП. Не се пристрастява всецяло към тогавашния ни политически живот, но не остава никога безразличен към обществените борби за социална справедливост. Не прекъсва връзките си с чужбина и живота на европейските висши училища, в които следи ръста на преподаването на научните знания по химия,
интересува се и от съдържанието на обучението по физика
В това увлечение ни убеждава и престоят му в Гренобъл, където става доктор в тамошния университет и работи като уважаван лектор по химия и физика. Негова стихия остава непрестанното стремление за обогатяване в сферата на химията, която специализира в Мюнхен. Започва да издава редица списания. От 1910 г. е поканен за преподавател в СУ, където грабва симпатиите на студентите и от другите катедри, и хукват да слушат неговите лекции. Изключителен оратор с голяма научна ерудиция и богата обща култура. Само за 10 – 15 години изнася около 1000 сказки и научни доклади, посветени на литературни, философски, научни, социални и политически теми.
През 1926 г., по време на творческа командировка в Мюнхен и Париж,
се среща с Нобеловия лауреат за химия Рихард Вилщетер и с бъдещите нобелисти
Хайнрих Виланд и Ханс Фишер, които му засвидетелстват уважение, като на учен с утвърдено име. На Учредителния конгрес на Съюза на химиците в България е избран за главен редактор на сп. „Химия и индустрия“. Председател на Съюза в периода 1929 – 1936 г. Като химик-органик Златаров синтезира индулинови и други багрила за багрилната промишленост. В сътрудничество с Владимир Белявски допринася за изясняване характера на кондензацията на рициноловата киселина – процес, който лежи в основата на производството на лакови масла, вкл. на т.нар. турско лаково масло.
Поставя началото на броматологията (наука за използване на хранителните вещества)
и охарактеризира научно традиционни за българина храни като кашкавала, киселото мляко, бялото сирене, туршиите, месните колбаси, баницата, таратора, бозата и др. Полага усилия за изясняване хранителните качества на соята и нейното култивиране в България. Разглежда въпроси за състоянието на нашата хранително-вкусова промишленост, съхраняването, развалата и фалшификацията на хранителните продукти. Съвместно с Александър Липшюц
анализира храните, които консумира българинът,
и ги съпоставя със съответните данни за други народи.
За основополагащи трудове в българската биохимия на растенията се приемат неговите Фитобиохимични студии (I и II част), с изследванията му върху сланутъка (Cicer arietinum L). Съществени са приносите му в изясняване на химизма при кълнене на семената, ролята на различни фактори в процеса на стареене на растенията, както и химичната стимулация на зърнените култури. Особено внимание отделя на фосфорсъдържащите се органични съединения. Проучвания провежда и върху соята и соевото мляко, орловата папрат и „Японската гъба“.
През 1912 г. във Франция регистрира патент за получаване на „фосфатно брашно“ от зърната на сланутък
Според Мирослав Парушев това е първият химичен патент, издаден на името на българин. Провежда изследвания върху ензимохимията на тежките метали - кадмий и бисмут. В сътрудничество с Мария Андрейчева и Донка Калчева изследва влиянието на цинка при раковите заболявания. През 1919 г. установява, че хидролизатът от спанак има свойството да намалява захарта в урината и кръвта.
На негово име е кръстена цветна реакция за откриване на азотиста киселина с багрилото неутрално червено, известна като „реакция на Златаров“.
Освен научната си работа,
Златаров развива и обширна литературна дейност
Автор на книги и на стотици статии в периодичния печат. Сътрудничи на множество наши вестници и списания, като „Литературен глас“, „Литературен час“, „Златорог“, „Съвременна мисъл“, „Природа и наука“ и др. В тях на достъпен език популяризира научни постижения в областта на природните науки и художественото творчество. Развива възгледите си за българския език, за литературата и изкуството, за критиката, за политиката и управлението на обществото. През 1935 г. участва в ХV международен конгрес на биолозите и биохимиците в Ленинград. За своите впечатления от там ученият разказва в бележитата си книга "В страната на Съветите".
Асен Златаров живее и твори в епоха, наситена с немалко социални и политически сътресения, но не се снишава. Той осъжда категорично и смело приемането на Закона за защита на държавата (ЗЗД) и това още повече укрепва позициите му на всеотдаен демократ.
За проф. д-р Асен Златаров започва да се говори след неговата неочаквана кончина… А трябва да го помним.
Продрум ДИМОВ
--230.JPG)
