Препълнена зала в ХГ "Станислав Доспевски" посрещна журналиста Георги Милков за срещата-представяне на неговите книги “Истории от ръчния багаж” и "Носорог в банята". Сред присъстващите бе и съгражданката ни Валентина Сиропуло - една от петте български медицински сестри, които несправедливо бяха обвинени в Либия заедно с палестинския доктор Ашраф, хвърлени в затвора, осъдени и освободени през 2007 година.
Организатори на срещата са Община Пазарджик и Дамски Лайънс клуб „Пазарджик – Тракия“.
Журналистът и тв водещ Георги Милков бе представен от д-р Елисавета Генчева и адвокат Хари Хараламбиев, с когото двамата в продължение на 8 години бяха част от делото на нашите сестри в африканската държава.
За Либия гостът разказа любопитни детайли около срещите на Сесилия Саркози (днес с фамилията Атиа) с Муамар Кадафи относно съдбата на българските сестри и последвалата щастлива развръзка, за срещите на Сесилия с Кадафи и по повод задържани швейцарци и американци. Любопитен нюанс бе как по време на сватбата на бившата госпожа Саркози с бизнесмена Ришар Атиа, Кадафи звъннал да я поздрави и поискал да говори с младоженеца. А когато изуменият Атиа вдигнал слушалката, диктаторът му доверил, че Сесилия е един твърд орех. Което пък дало повод на Георги Милков да напише разказа "Сесилия - един твърд орех".
"Годината 1994-та бе паметна. България стигна до полуфиналите на Световното по футбол в САЩ, а Нелсън Мандела стана първият чернокож президент на Южна Африка. Китай влезе в интернет, а Елцин излезе от Германия. Изтеглянето на последните руски войски от Европа се смяташе за официалния край на Студената война. Дори в Близкия изток новините бяха добри - Арафат, Перес и Рабин взеха заедно Нобелова награда за мир. Исках да пиша за всичко това и започнах работа във в. "24 часа" само на 21 г., току-що завършил първи курс във Факултета по журналистика. През 2000 г. заминах за Триполи като специален пратеник по случая с българските медици. Работих по този казус до самия му край през 2007 г. Междувременно бях военен кореспондент в Афганистан (2001) и Ирак (2003 - 2004), отразявах и други регионални конфликти, предимно в Близкия изток и Африка. През 2008 г. след пътуване в Северна Корея се посветих на нещо по-различно - проблемите на Корейския полуостров. Попътувах доста из Азия, после и в Латинска Америка, където интересните сюжети те застигат както си вървиш по улицата. Върнах се за по-дълго в Африка през 2013 г., за да участвам в телевизионен риалити формат, който бе повече забавление, отколкото изпитание. В дивото имах интересни срещи с животни и още по-интересни с хора. Предполагам, защото винаги съм бил по-любопитен към човешкия вид", довери Милков.
А за хотел „Кебир“ в Триполи той разказа: "Хотелът беше средоточие на шпионаж и нашите дипломати като отсядаха там, винаги се страхуваха, защото хотелът изграден от микробетон – 80 процента бетон и 20 процента микрофони в стените. Всичко се въртеше около него, защото той беше в центъра – поясни Милков и разказа на аудиторията интересната история с шофьора му Фози – местен младеж, който знаел как да избегне и най-големите задръствания. Но един ден му написали акт, защото синът на Кадафи – Сейф ал-Ислам (вече също покойник, б.р.) щял да идва в този хотел, а таксито на Фози било паркирано отпред. Моят приятел Фози се разправяше с полицаите, взеха му книжката, а той ми каза, хайде да си ходим. И си размяташе на пръста едни ключета – както се оказа, на патрулката на полицая, който го беше глобил. И започна да обикаля около хотела, и всеки път като минаваше край полицая, който търсеше ключовете около колата, се провикваше: „Хей, проблем ли има?“ - разказа журналистът-писател… Патрулката в крайна сметка била качена на „паяка“, а на въпроса на българина какво ще прави Фози без книжка, отговорът бил: „Иншаллах, ще се оправим“. И се оправили по либийски. Оказало се, че братовчед на фози има братовчед, който има познат катаджия, който е колега на въпросния полицай... И започнали преговори за замяна на книжката за ключовете, „защото всички сме хора, братовчеди, на тази земя и най-важното е мир да има…“ .
"В Либия, разбира се, се случваха и далеч по-сериозни неща. Там съм научил повече отколкото на всички войни, на които съм ходил – там също се водеше война, но по-различна", сподели Георги Милков. Той се върна в детството си със страстта му да рисува, математическата гимназия и годините в казармата, където в тесния танк ударите на главата му в бронята го довели до решението да зареже желанието за френска филология и да учи журналистика. За студентските години и стажуването в „24 часа“, за първия репортаж на летището в Божурище, написан пълнокръвно и цветно, но от който във вестника излязла само… една снимка с едно изречение под нея. Тази и други любопитни истории чуха присъстващите.
Очаквайте скоро в книжния ни брой интервю с Георги Милков.
(Зн)
