(„Крадецът на праскови“, Емилиян Станев)
Новелата на Емилиян Станев „Крадецът на праскови“ само привидно извежда на преден план сръбския военнопленник Иво Обретенович. Всъщност това е история за драмата на една жена, която среща любовта в „неподходящо време и място“. Конкретното историческо време, върху което е проектиран сюжетът, е необходимо, за да създаде онова „продуктивно напрежение“, което трябва да подложи на изпитание нравствената и емоционалната „конструкция“ на Елисавета. Епидемията с коремния тиф (а и случаите на холера) е основателна причина за бягството на полковника с жена му в лозята, в неговата стара колиба. (Уединяването на героите на новелата позволява на автора да съсредоточи анализите си върху тях, върху вътрешния им свят, върху психологическото им углъбяване). Педантичните усилия на военния комендант да предпази себе си и съпругата си от ужасната зараза са парадоксално обезсмислени от едно посегателство от висш порядък: сръбският пленник „пленява“ сърцето на Елисавета. Преобличането, разредената карболова киселина, преварената и й одирана вода се оказват гротесково излишни пред копнежите на тялото и душата. Кражбата на праскови се превръща в символичен акт на чувствено похищение. Не случайно прасковата олицетворява представата за чистота и вярност, а нейният цвят – девствеността.
Прелюбодействието е орнаментирано с онези сюжетни детайли (ретроспекции, реминисценции, вътрешен монолог, психоанализ), които трябва да му придадат драматичен, а и нравствено-оправдателен (или поне обяснителен) характер. За него ни „подготвят“ разликата в годините на съпрузите, бездетството, физическият контраст между двамата – той е „шишкав, към петдесетгодишен, плещест, късоврат, с плътно прилепнали към черепа уши, с остри, сиви очи и побелели коси, стригани алаброс…израз на рис“, а тя е „тайнствено красива със своята дълга тъмна рокля, с широкополата си шапка, с черните си ръкавици и със сладостната миризма на парфюм…“ Семейните взаимоотношения са майсторски психологизирани – подадени са онези отчетливи „сигнали“ на неудовлетвореност (Елисавета) и подозрение (полковника), които откриват деликатния път към /не/желаната изневяра. Тя обаче заличава фриволно-вицовия си и пошъл характер, когато е плод на любов – това мистично (а и митологично) чувство, което твърде често използваме за оправдание на собствената си слабост и нравствена неустойчивост. Появата на сръбския военнопленник е повод за болезнено самоосъзнаване на Елисавета, вече „преминала първата си младост“, излъчваща „уморената и презряла хубост на отминаващо лято“ – едва сега тя разбира какво е изпуснала от живота. Скъсаната офицерска униформа не може да прикрие, хубостта на младия мъж – той е мургав, с къдрави и смолисточерни коси, с големи и блестящи от глада очи. В неговия учуден поглед се отразява красотата на Елисавета, докато тя изненадана се подчинява на онзи вътрешен порив, който я води до грехопадението, толкова одумвано и същевременно толкова прекрасно. Оттук нататък съпругът й ще изглежда още по-стар и още по-грозен, още по-ненавистен, още по-отвратителен в обноските си и в поведението си, а мисълта за сръбския военнопленник (в цивилния живот учител по музика, което я поразява и трогва) все повече ще я обсебва, за да се стигне до онази трепетно вълнуваща среща, в която Иво Обретенович, дошъл за „трети път“ (колко фаталистично!) в градината им, споделя чувствата си („Трябва да ви виждам…“) и я целува, а тя избягва, „изгаряща от страх и възбуда, със страшно пламнало лице и със същински вихър от мисли в главата.“
Оттук нататък тя няма да е вече същата Елисавета. „Душата й бе разделена на две същества“ – до познатата вече примирена и угнетена жена се изправя новата Елисавета, вярваща, любеща и ликуваща.
И защо това да е невъзможна любов? Защото има съпруг? Защото „другият“ е сръбски военнопленник, наш враг? Или защото жената трябва да остане вярна на клетвените си задължения пред бога и съвестта си? А ако оправдае представите ни за примерна съпруга, няма ли това да е „изневяра“ на собствената й същност, на чувствата й, на любовта й?
Емилиян Станев умишлено отбягва отговорите на тези въпроси, достатъчно е, че те са зададени. Защото хората са различни и различно е отношението им към брака и любовта, към „позволеното“ и „непозволеното“. По-важното е не да обвиним или да оправдаем героинята, а да я разберем. Любовта й към Иво извършва Чудото: тя е нова, тя е различна, тя сега е по-уверена, смее се често и в алтовия й тембър се долавят кокетливи нотки, главата й е вдигната, нервните жестове изчезват, изчезва и твърдият блясък в очите й – и тези промени са видими. Слугинята ще кажа: „Вие изглеждате като момиче, толкова се подмладихте“. Съпругът й ще отбележи укорно: „Странно, ти много се подмладяваш…“
Това прави Любовта с нас, Човеците. И затова Тя е велика, и затова Я търсим и копнеем по Нея. И защо в тази новела любовта да е невъзможна? Та тя „се е случила“! И онзи нелеп край (а всъщност дълбоко логичен, защото НЕвъзможно е практическото осъществяване на любовта между българката и сърбина) прекъсва любовта в нейния ликуващ момент. Обретенович е убит по погрешка (а може би нарочно?) от ординареца, самоубива се и Елисавета, която, „вкусила“ от любовта, не може да продължи да живее без нея, по стария начин. Смъртта на двамата само потвърждава безсмъртието на Любовта и нейната победа – независимо от времето и обстоятелствата.
Георги К. СПАСОВ
