„Облечени в думи. Спомени от един отминал свят. Част 1 Детство“ на Благовеста Манева-Слейман бе представена тази седмица в НЧ „Христо Ботев-1897“ в Пазарджик. Това не е обичайната мемоарна проза, в която човек ни разказва живота си чрез случки или документален разказ. Мемоарното тук е само външната обвивка. Това не е и само пълнокръвна художествена книга на уж дебютант, всъщност опитен майстор-белетрист. Да, краеведът ще види точни фотографии на отдавна изгубения Пазарджик – стария Тракийски хан с пияниците и цвъртенето на кебапчета, или триетажната тъмно розова Шеста детска градина с високата ограда, или бурно развиващия се Пазарджик с новите голямо кино, площад, театър, музей, Градска баня. Историкът ще намери тук събития, дати и факти. Психологът ще съзре в тези разкази една своеобразна психотерапия. Поетът ще открие ярки метафори, а писателят – грабващи истории, жив език, плътни образи, философът ще се натъкне на много „хляб“ в разказите, след като е изчел първо кратките импресии и психологически етюди между тях.
Книгата има много „кожи“ и първата е мемоарната, но това е по-особен тип споменна проза. Спомените са в сегашно и сегашно историческо време, кинематографични, охудожествени, но те са и впечатления и наблюдения на дете, проглеждащо за света наоколо. Малко момиче открива един чужд, непознат свят, не робува на стереотипи и предразсъдъци, сетивата му са изострени, непохабени, въоръжението е въображението му, а то лети на крилете на жадното любопитство, детския ентусиазъм и емоционалното опиянение. Неслучайно книгата е наситена с разкази за празници и гостувания – „Сватба“, „Неделите“, „Великденско утро“, „И празничен се носи звън“, „Отмерване на щастието“, „Баба Ташена“, „За боровинки с Кемал“, „И самодива в бяла премяна“, „Баячката“… Детето си задава извечните въпроси, които вълнуват възрастните. Гадае тайните на живота и може би е по-близо до отговорите им от нас. Защо по-близо ли? В книгата детето се чуди как незаконороденото бебе на кака Петя може да носи толкова много нещастие. Как може да прави нещастни цяла верига роднини и познати, защото робуват на закона „Какво ще кажат хората“…
Донякъде книгата „Облечени в думи…“ ми напомня на сборника „Някога“ на Дора Габе, но само донякъде. Текстът е многопластов, пречупен през два ракурса. Пресъздава спомените и през детските очи, и през очите на днешния разказвач. Двуплановостта придава различна философска вдълбоченост на книгата от онази в „Някога“. Двуплановост не само между времето тогава и времето сега или между детето сред възрастните и порасналото дете-писател. Тя е и между въпросите и отговорите-случки, между откриването-подреждане на света от детето и разрушаването-преоткриване на света от големите. Тя е и между облечените в думи спомени и думите, събличащи и разголващи душите и на разказвач, и на читател.
Неусетно очите ни се премрежват и двуплановостта се наслагва в едно. И това е тайната магия на тази книга. Така спомените всъщност са бурна виталност. Времената се наслагват, когато бабата някога пита малката си внучка как изглежда морето и получава много отговори от порасналото дете, включително и този: „Морето, бабо, днес е спомен за теб…“. Наслагват се в едно и читател и разказвач. Наслагват се в едно мъдрите герои от книгата - баби и дядовци, мама, съседите, с нашите баби, дядовци, мама, съседи… И понеже героите, също като нас, са в сегашно време, ние им стискаме палци майсторски да управляват кормилото на живота, да намират цял един изгубен род, да спечелват битката с Партията за отвързването на камбаната на храма „Свети Архангел“ или битката за национализираната мелница, да решават следващите житейски ребуси.
Но тези ребуси всъщност са символи.
В книгата има много случки, картини и събития, които са символи – часовникът, отмерващ щастие, или приказките под юргана, които са молитва за бедстващите, или „дядо, който мели брашно в мелницата, а всъщност мели спомени и медитации върху живота“ и „нещото, наречено съдба“, или съседските столчета на улицата, поддържащи реда в обществото-махала… Дори сградите призраци на Тракийския хан и Шеста детска са символи. Най-често срещаме думите-символи „път“, „стъпки“, „извървяване“, „крачки“, „памет“.
„Неизвървените стъпки в живота имат своето значение, защото мечтата за тях ни е осветлявала или топлела“, пише Благовеста Слейман. Тя посвещава книгата на светлата памет на родителите си и на отишлите си близки, на съпътстващата памет на сестра си и на градящата се памет на дъщеря си и племенниците… Когато паметите се сливат и споделят, те не стават размити, напротив, и това е разковничето. Пътят и споменът се намират един друг в думата „памет“. Те еволюират в думата „любов“.
Да, споменът е пътуване и още древните заръчват да открием познанието за вселената чрез пътуването към себе си. И към Любовта. Това е добрата стара двуплановост, която трябва да насложим, и все не можем. Но взело като играчки пътя и сливането, в книгата едно дете неусетно ги сглобява от „Аз“-формата в „Ние“-формата. Говори за „ние“ не само, когато описва квартала на маджирите, бежанците. „Ние“ като общност. „Ние“ като род. Род човешки. Чрез единението и общението с миналото и старите ценности ще бъдем повече близки на околните чужди, а с това и повече „ние“. Споделяйки паметта. И любовта.
Това ни казват тези непретенциозни уж спомени. Тласкат те да вървиш към другите и да се приближаваш към себе си. Да се гмурваш в спомените и в дълбините на човешкото, за да се въздигаш по-близо до Висшия морален закон.
Тодор ГРОЗДЕВ
