Всеизвестен факт е, че на 01.01.2007 г. България стана пълноправен член на Европейския съюз. Малцина обаче знаят, че страната ни се сдоби с първото си евросело още през пролетта на 2005 г.
На 18 км от Пазарджик, вдясно от магистрала “Тракия”, се намира не друго, а първото българско евросело – Калугерово. И този специален статут се оповестява гордо още на самата табела с името на селото. Поставят я там на 25.04.2005 г., същия ден, в който президентът Георги Първанов, министър-председателят Симеон Сакскобургготски, министърът на външните работи Соломон Паси и министърът по европейските въпроси Меглена Кунева подписват в Люксембург Договора за присъединяване на Република България и Румъния към Европейския съюз. Обявяването на Калугерово за първото евросело обаче далеч не е случайно, а е в резултат на едногодишна подготовка, по инициатива на кмета Сергей Вачев.
Именно той бе първият човек, с когото се срещнахме в селото. Посрещна ни с неочаквано топла усмивка и приятелско настроение. Заедно с него, в кабинета му бе и един от почетните жители на Калугерово Димитър Диков, който както се оказа, бе стар познат на редица легенди от родното кино. Още щом приключихме с официалностите около запознаването, г-н Диков започна да ни разказва своите забави спомени с артистите Георги Калоянчев, Никола Анастасов и Васил Попов. Веселата атмосфера незабавно обзе помещението. Първоначалното ми напрежение от факта, че се намирам в кметски кабинет, бързо изчезна на фона на топлото семейно посрещане. Скоро обаче г-н Диков си тръгна и ни остави насаме с кмета.
Сергей Вачев караше вече втори мандат като кмет на Калугерово. Побелелите му коси обаче никак не са пречка за неговата всеотдайност. Роден тук, той сякаш обича селото с всяка клетка от тялото си. Това, което ме впечатли бе, че през цялото време той възторжено ни описваше всяко едно постижение, всеки голям или по-малък успех, всеки жител на селото, който е направил нещо значимо. И видимо се гордееше, че живее точно на това място. Почти не го чух да казва изречение, което да на съдържа думата „Калугерово“, а при всяко нейно споменаване лицето му грейваше. Описа ни подробно историята на селото, настоящото състояние, а също и бъдещите планове за развитие. От самото начало бе така изчерпателен, че почти не се наложи да задаваме въпроси. Накрая ни даде и малка книжка-календар с по-важните празници и събития през 2010 г. На корицата бе поставен гербът на селото, а около него надписът „Единни в многообразието“. Харесах много тази фраза, долавяше се усещане едновременно за традиция и новаторство. Под нея, естествено, с големи букви беше написано „Елате в Калугерово, област Пазарджик, първото евросело в България“. Това бе едно добро допълнение към въпросите ми за туристическото развитие.
От кметството ни пое г-н Върбан Райкин, горският стражар. Той е любител лозар и винопроизводител и всяка година прави домашно вино в малката си изба.
Видът на дома му бе внушителен още от входната врата. Високата дървена порта в стар стил се издигаше високо, а от лявата й страна бе поставена дълга дървена пейка. А зад масивната врата, загатваща за здрав и устойчив дом, горският стражар си бе спретнал приказен зелен двор. В средата минаваше тънка калдъръмена пътечка, а от двете й страни имаше трева и цветя. Тревната площадка грижовният Върбан бе отделил изцяло за игра на внуците си – имаше люлка, камионче, детска количка и куп играчки. „Дом, сладък дом“ - това изникна в съзнанието ми при вида на детския кът. Вдясно от пътеката пък беше подредено отделението за възрастни. Дълга маса бе обградена с десетина стола, а около тях в саксии бяха посадени лимонови дръвчета. По всичко личеше, че в продължение на години всеки един сантиметър в този дом е подреждан с много любов.
Влязохме вътре, за да може г-н Райкин да ни запознае на място с технологията по приготвяне на виното. В избата беше доста хладно, въпреки че навън бе почти лято. Както очаквах, тук също всичко бе спретнато и подредено. Бъчви с вино, компоти, сокове и всякакъв друг вид зимнина пълнеха рафтовете. А докато ние се оглеждахме любопитно, Върбан започна да ни обяснява подробно как гроздето се превръща във вино. И макар да не разбрах голяма част от процеса, научих, че със сигурност са необходими любов и търпение в големи дози. А тук изглежда всички обичаха виното, и то домашното вино. Самият район си бе благоприятен за лозарство и хората израстваха с технологиите на отглеждане на грозде и производство на вино и ракия.
Освен вино обаче, семейството приготвяше и домашно овче сирене. След като излязохме от избата, нашият домакин веднага ни покани да седнем на масата отвън, за да го опитаме. Традиционното селско ядене от хляб и сирене се оказа просто прекрасно, а като прибавим и свежите лимонови дръвчета под яркото слънце, се получаваше нещо много по-хубаво от който и да било лъскав ресторант.
Инициативата този път пое младият лозар Стойчо Банчев.
Пристигнахме на лозето точно по обед. Г-н Банчев току-що бе направил дълбока оран на мястото – 50 дка лозя, подредени в 11 реда. Тук научихме как се режат лозите, какви грижи се полагат, кога и как се обира плодът и какъв вкус придава гроздето от конкретен район. И всички бяхме изненадани когато научихме, че ако се полагат грижи ежегодно, лозите на практика са безсмъртни. Нещо повече – колкото е по-старо насаждението, толкова е по-добър плодът. И противно на очакванията ни се оказа, че то дори не се и полива. “Лозето не иска молитва, иска мотика”, ни каза младият лозар с усмивка. А това лозе определено си я получаваше и без съмнение щеше да има чудесни резултати.
Така завърши нашето посещение в евросело Калугерово. Отбихме се за последен път до кметството, за да кажем „довиждане“ и тръгнахме към къщи. Отпътувахме оттук с ведри и засмени лица, сякаш бяхме дошли да посетим стари познати и роднини. А в действителност за първи път виждахме всички тези хора. Така приятно ни изненадаха. Всички те бяха едно голямо семейство и без усилие успяха да ни накарат да се почувстваме и ние част от него, макар и за кратко. Сякаш някаква магия ни бе обзела от това посещение. И тази магия ще ни накара да се върнем тук отново, при това съвсем скоро, за да станем отново част от историята, традицията и пренасянето им в бъдещето.
Петя КАРАЛУКОВА
Беседа с кмета Сергей Вачев
Пред манастира в Калугерово
Студентки с леля Рада – първата славна изпълнителка на песента „Полегнала е Тодора“
На любовната чешма пред манастира
