Регионът

Евросело Калугерово – крепост на българщината

  12.06.2025 06:12             
Евросело Калугерово – крепост на българщината

Миналата сряда, в 14 часа българско време, след 18 години в Европейския съюз, България най-сетне успя да чуе новината, че отговаря на всички критерии да въведе еврото. Историческа новина за България, която е Европа много преди Европа да знае коя е. България е Европа, но днес ни трябват повече от всякога самочувствие, самобитност и идентичност.
Нека се върнем назад във времето, когато  действен ректор на висшето училище  Земеделски колеж в Пазарджик бе тогавашният доцент Димитър  Димитров, станал по-късно като професор почетен гражданин на Пазарджик. Със съдействието на доц. Димитров (вече покойник) създадох във ВУЗ-а курс по журналистика. След цикъла от лекции дойде време за практическите занимания в няколко медии - телевизии, радиа... Точно тогавазлатнияткмет на Калугеровопокойният Сергей Вачев, покани част от  курсистките да се запознаят на място  с живота на това знаменито  „първо българско евросело“. Това беше преди 15 години. Оттогава е и изпитната курсова работа на отличничката на курса Петя Каралукова - превъзходен очерк, журналистически портрет на Калугерово, достоен  да остане в страниците  от историята на Пазарджишкия край. И аналите на Европа. Но за нас той просто е български урок по Европа.
Денчо ВЛАДИМИРОВ, ръководител на курса, член на Съюза на българските журналисти

Всеизвестен факт е, че на 01.01.2007 г. България стана пълноправен член на Европейския съюз. Малцина обаче знаят, че страната ни се сдоби с първото си евросело още през пролетта на 2005 г.

На 18 км от Пазарджик, вдясно от магистрала “Тракия”, се намира не друго, а първото българско евросело – Калугерово. И този специален статут се оповестява гордо още на самата табела с името на селото. Поставят я там на 25.04.2005 г., същия ден, в който президентът Георги Първанов, министър-председателят Симеон Сакскобургготски, министърът на външните работи Соломон Паси и министърът по европейските въпроси Меглена Кунева подписват в Люксембург Договора за присъединяване на Република България и Румъния към Европейския съюз. Обявяването на Калугерово за първото евросело обаче далеч не е случайно, а е в резултат на едногодишна подготовка, по инициатива на кмета Сергей Вачев.

Именно той бе първият човек, с когото се срещнахме в селото. Посрещна ни с неочаквано топла усмивка и приятелско настроение. Заедно с него, в кабинета му бе и един от почетните жители на Калугерово Димитър Диков, който както се оказа, бе стар познат на редица легенди от родното кино. Още щом приключихме с официалностите около запознаването, г-н Диков започна да ни разказва своите забави спомени с артистите Георги  Калоянчев, Никола Анастасов и Васил Попов. Веселата атмосфера незабавно обзе помещението. Първоначалното ми напрежение от факта, че се намирам в кметски кабинет, бързо изчезна на фона на топлото семейно посрещане. Скоро обаче г-н Диков си тръгна и ни остави насаме с кмета.

Сергей Вачев караше вече втори мандат като кмет на Калугерово. Побелелите му коси обаче никак не са пречка за неговата всеотдайност. Роден тук, той сякаш обича селото с всяка клетка от тялото си. Това, което ме впечатли бе, че през цялото време той възторжено ни описваше всяко едно постижение, всеки голям или по-малък успех, всеки жител на селото, който е направил нещо значимо. И видимо се гордееше, че живее точно на това място. Почти не го чух да казва изречение, което да на съдържа думата „Калугерово“, а при всяко нейно споменаване лицето му грейваше. Описа ни подробно историята на селото, настоящото състояние, а също и бъдещите планове за развитие. От самото начало бе така изчерпателен, че почти не се наложи да задаваме въпроси. Накрая ни даде и малка книжка-календар с по-важните празници и събития през 2010 г. На корицата бе поставен гербът на селото, а около него надписът „Единни в многообразието“. Харесах много тази фраза, долавяше се усещане едновременно за традиция и новаторство. Под нея, естествено, с големи букви беше написано „Елате в Калугерово, област Пазарджик, първото евросело в България“. Това бе едно добро допълнение към въпросите ми за туристическото развитие.

От кметството ни пое г-н Върбан Райкин, горският стражар. Той е любител лозар и винопроизводител и всяка година прави домашно вино в малката си изба.

Видът на дома му бе внушителен още от входната врата. Високата дървена порта в стар стил се издигаше високо, а от лявата й страна бе поставена дълга дървена пейка. А зад масивната врата, загатваща за здрав и устойчив дом, горският стражар си бе спретнал приказен зелен двор. В средата минаваше тънка калдъръмена пътечка, а от двете й страни имаше трева и цветя. Тревната площадка грижовният Върбан бе отделил изцяло за игра на внуците си – имаше люлка, камионче, детска количка и куп играчки. „Дом, сладък дом“ - това изникна в съзнанието ми при вида на детския кът. Вдясно от пътеката пък беше подредено отделението за възрастни. Дълга маса бе обградена с десетина стола, а около тях в саксии бяха посадени лимонови дръвчета. По всичко личеше, че в продължение на години всеки един сантиметър в този дом е подреждан с много любов.

Влязохме вътре, за да може г-н Райкин да ни запознае на място с технологията по приготвяне на виното. В избата беше доста хладно, въпреки че навън бе почти лято. Както очаквах, тук също всичко бе спретнато и подредено. Бъчви с вино, компоти, сокове и всякакъв друг вид зимнина пълнеха рафтовете. А докато ние се оглеждахме любопитно,  Върбан започна да ни обяснява подробно как гроздето се превръща във вино. И макар да не разбрах голяма част от процеса, научих, че със сигурност са необходими любов и търпение в големи дози. А тук изглежда всички обичаха виното, и то домашното вино. Самият район си бе благоприятен за лозарство и хората израстваха с технологиите на отглеждане на грозде и производство на вино и ракия.

Освен вино обаче, семейството приготвяше и домашно овче сирене. След като излязохме от избата, нашият домакин  веднага ни покани да седнем на масата отвън, за да го опитаме. Традиционното селско ядене от хляб и сирене се оказа просто прекрасно, а като прибавим и свежите лимонови дръвчета под яркото слънце, се получаваше нещо много по-хубаво от който и да било лъскав ресторант.

Инициативата този път пое младият лозар Стойчо Банчев. 

Пристигнахме на лозето точно по обед. Г-н Банчев току-що бе направил дълбока оран на мястото – 50 дка лозя, подредени в 11 реда. Тук научихме как се режат лозите, какви грижи се полагат, кога и как се обира плодът и какъв вкус придава гроздето от конкретен район. И всички бяхме изненадани когато научихме, че ако се полагат грижи ежегодно, лозите на практика са безсмъртни. Нещо повече – колкото е по-старо насаждението, толкова е по-добър плодът.  И противно на очакванията ни се оказа, че то дори не се и полива. “Лозето не иска молитва, иска мотика”, ни каза младият лозар с усмивка. А това лозе определено си я получаваше и без съмнение щеше да има чудесни резултати.

Така завърши нашето посещение в евросело Калугерово. Отбихме се за последен път до кметството, за да кажем „довиждане“ и тръгнахме към къщи. Отпътувахме оттук с ведри и засмени лица, сякаш бяхме дошли да посетим стари познати и роднини. А в действителност за първи път виждахме всички тези хора. Така приятно ни изненадаха. Всички те бяха едно голямо семейство и без усилие успяха да ни накарат да се почувстваме и ние част от него, макар и за кратко. Сякаш някаква магия ни бе обзела от това посещение. И тази магия ще ни накара да се върнем тук отново, при това съвсем скоро, за да станем отново част от историята, традицията и пренасянето им в бъдещето.

Петя КАРАЛУКОВА

 

Беседа с кмета Сергей Вачев

 

Пред манастира в Калугерово

Студентки с леля Рада – първата славна изпълнителка на песента „Полегнала е Тодора“

На любовната чешма пред манастира

 


Свързани