Отново е август и сега е времето да си спомним отдавнашната славата на града ни като „люпилня“ на волейболни таланти. „Знаме“ е писал и преди за дълбоките корени на волейбола в Пазарджик, както и за първата титла. Сега обаче ще покажем и нови щрихи от това знаменателно събитие, случило се през далечната 1947 година. Тогава при първото си участие в първенство от общонационален мащаб мъжкият отбор на „Чавдар“ (Пазарджик) става държавен първенец. Това е най-високият връх, а това става във време, когато волейболът прави първите си организирани стъпки.
Държавното първенство се провежда в месеците август и септември в Пловдив, по системата на елиминирането. В предварителните срещи нашите момчета отстраняват отборите на Стара Загора и пловдивския „Локомотив“. Във финалния турнир в Пловдив вземат участие 6 отбора, разделени в две групи по три отбора. В първите срещи нашият „Чавдар“ побеждава „Розова долина“ (Казанлък) с 3:0 (15,9, 15:8, 15:3) и софийския „Славия“ също с 3:0 (тогава геймовете се играеха до 15 точки). В другата група софийският „Чавдар“ побеждава „Георги Дражев“ (Ямбол) и „Спартак“ (София) с по 3:0 и така на финала един срещу друг се изправят съименниците от Пазарджик и София. При столичани играят Коста Шопов, Драго Стоянов, Митко Димитров, които впоследствие стават изявени национални състезатели и волейболни специалисти. Но мачът започва! Първия гейм нашите печелят с 15:10, а във втория повеждат с 5:0 и… тук софиянци протестират срещу решение на рефера и недоволни демонстративно напускат игрището. А реферът присъжда служебен резултат от 3:0 в полза на първите шампиони на България! Нашите волейболисти триумфират с купата, съзнавайки, че пишат историческа страница на пазарджишкия спорт. Всички срещи „Чавдар“ (Пазарджик) играе в непроменен състав, без резерви, със следните състезатели: Петко Барабаров - Бако Пене (капитан на отбора, работник-експедитор в пощата), Стефан Стефанов – Теката (работник в тухларната), Иван Делирадев – Гуньо (работник в консервната фабрика), брат му Георги Делирадев – Юри (също работник в консервната фабрика), Костадин Михайлов – Коцето Магарето (работник), Ефтим Цонков – Ефо (работник-печатар). Треньор на отбора – Димитър Бараклийски – бай Мито. Това е един изцяло отдаден на волейбола с ентусиазма си и с педагогическите си умения дългогодишен волейболен специалист.
Този първи най-голям успех на пазарджишката волейболна школа се дължи изцяло на огромната любов към играта на тези момчета. Те са твърде млади – възрастта им е между 19 и 23 години! Но всички са добри професионалисти в работата си, а във волейбола, макар и аматьори, се раздават докрай, водени от общото им приятелство и мерака до забрава по любимата игра. След работния ден волейболната площадка, където тренират, се превръща в техен втори дом. Тя се намира в Острова, а тази площадка всъщност е цялата им материална спортна база – няма зали, няма тренировъчни лагери, няма добавки и възстановителни процедури, няма фитнес, заплати, хонорари, премии, лъскава екипировка. Нещо повече. Тези шест момчета поставят началото на една любопитна традиция. Тази на босоногите шампиони. Единствено капитанът играе с гуменки – останалите са боси, независимо от факта, че игрищата са настлани със ситна сгурия.
Двамата братя – Иван (Гуньо) и Георги (Юри) Делирадеви бяха известни в града и с прякора „Абисинците“, получен от факта, че баща им Павел е работил в град Дадер в Абисиния (днешна Етиопия). Там се оженва за майка им – латвийка по националност, и те са родени в африканската държава. Майка им е владеела писмено и говоримо пет езика. През 1930 г. се връщат в България и се установяват да живеят в Панагюрище, откъдето е родом баща им, а по-късно се установяват в Пазарджик. По-големият от братята – Иван, наричан Гуньо, е притежавал богата фантазия и чувство за хумор, затова е измислял непонятни за противника на игрището думи, които са използвани като пароли или „иширети“ по време на тренировки и в мачовете. Най-често ги е използвал Георги (Юри), който е играел като вдигач (сегашният разпределител). И тези „иширети“ са били много ефикасни и са изненадвали противниковите отбори. Така например „валпарайзо“ означавало бърза и късо вдигната топка, възходяща на около 30-40 см над мрежата, която Гуньо забивал почти винаги сполучливо и неспасяемо. „Парля“ означавало вдигната топка през главата на далечния ляв или десен забивач (сега нападател). Коронният номер на Геарги-Юри обаче бил „цуця“ – пусната топка през глава в незащитено поле на противника. Освен че са разполагали с един-единствен чифт гуменки, имали са и една единствена надуваема с плондер топка, връзвана със саръмка (кожена каишка), а екипът им се състои само от един потник и гащета. Поради липса на финансови средства, докато са в Пловдив, всички спят в едно помещение и се хранят с шкембе чорба и фасул чорба и по една лимонада. А софиянците нощуват в най-луксозния тогава хотел в Пловдив – „Мале“ (впоследствие „Балкантурист“) и се хранят богато в ресторант.
Освен че бяха много добри волейболисти, някои от нашите герои практикуваха и други спортове. Петко Барабаров беше несменяем вратар на футболния отбор. Но най-всестранен спортист беше Георги Делирадев (Юри), който преди това е бил активен скиор – дори има спечелен сребърен медал от 100-километров ски поход от Белица до Самоков, както и два бронзови медала през 1947 г. – на санитарен ски патрул и на дълго бягане. А през 1960 г. Юри печели първите места и златните медали на ски спускане и на дълго бягане на състезанията в Панагюрски колонии. Също така той беше и активен състезател по кънки бягане, пинг-понг (тенис на маса), футбол и баскетбол. Заедно с брат си Иван (Гуньо) бяха запалени планинари-туристи, с любов към природата и особено към Родопите, Средна гора и Рила. Тази любов към природата е стояла на почетно място до края на сетните им дни.
Неоценима и навременна помощ волейболистите са получавали от ръководството на спортно дружество „Чавдар“ в лицето на неговия председател (на обществени начала) Стоян Танчев и от щатния секретар Алексан Елмаян.
Тази първа титла – това високо отличие, се превърна в предизвикателство и в голям стимул за работата на бъдещите треньори, състезатели и специалисти за напредъка на волейбола в града ни. Те последваха примера на своите предшественици и в продължение на много години пазарджишки волейболни отбори в различните възрастови групи завоюваха титли и челни места в републиканските първенства. Откроиха се имената на национални състезатели като Георги Бояджиев – първият пазарджишки волейболен участник на олимпийски игри – в Токио през 1964 г., където отборът ни заема призовото пето място. Непонятно е защо все още няма негов лик на спортна зала „Васил Левски“… Нима е малка неговата заслуга за бляскавата чест на волейбола в страната и в Пазарджик - и като състезател, и като треньор впоследствие? Принос за развитието на волейбола в града имат и много други хора – Владимир Прохоров, Кръстан Кръстанов, Никола Златарев, а след тях Димо Тонев, братята Найден и Людмил Найденови, Иван Тасев, Васил Кънов и още, и още…
Не е далеч времето, когато имахме и много добър женски волейболен отбор, който мереше сили с грандове като „Левски“, ЦСКА, „Славия“… В състава му играеха Сийка Цветанска, Славка Узунова, Мария Чардакова, Радка Божева, Надка Кръстева и други.
Но да се върнем към онази паметна 1947 година. Волейболистите от славния шампионски отбор са наградени с почетната значка на Пазарджик, както и с юбилейните медали на Българската федерация по волейбол. И са щастливи.
Емил ХАДЖИЙСКИ
