В пантеона от безсмъртни имена на забележителни наши предшественици и в честването на 150-годишнината от Априлското въстание нека си спомним за отец Кирил Слепов, игуменът на Калугеровския манастир. Роден през 1830 година в град Сопот. След завършване на местното училище (учи в манастира „Св. Спас” в Сопот, където получава не само духовни, но и светски знания) той се посвещава на монашеска служба в местната манастирска обител. Възрожденската и патриотичната атмосфера в семейството му
и свободолюбивите стремежи на съвременниците от родния му край се оказват решаващи в бъдещия му житейски път. Вдъхновен от родолюбивите идеали на епохата, към 1850 година младият монах напуска родното си място и се установява в манастира „Св. Никола” край село Калугерово, Татар-Пазарджишка кааза. Навярно се е блазнел от мисълта, че тук ще има възможност всецяло да посвети сърцето си на голямото народно освободително дело. И наистина, с похвалното си трудолюбие, топлота и обич към хората той
бързо се налага като един от най-авторитетните и влиятелни люде
не само в манастира, но и в околните села. Креативното му присъствие внася осезаемо нов, живителен полъх в живота на хората от този край.
Поел като игумен манастирското битие, отец Кирил, както са го наричали с много уважение всички негови сподвижници и познати, обогатява наследените от миналото традиции и умело ги свързва с повелите на националноосвободителната борба. В такъв дух той възпитава не само цялото манастирско братство, но и населението от съседните села. Под негово ръководство
скоро Калугеровският манастир се превръща в надеждно и непомръкващо огнище на българщината,
в непоклатима крепост на революционните борби. В това ни убеждава и фактът, че по време на втората си обиколка из южнобългарските земи, през месец юли 1871 г., Левски се отбива и престоява в манастира при своя верен земляк и съмишленик отец Кирил. На него интересният и важен гост поверява новите си смели планове по подготовката на националната революция. Отец Кирил с готовност приема идеите му и придружава скъпия си нелегален си пришълец по селата. Двамата създават мрежа от революционни комитети наоколо.
Вестта за неочакваната гибел на Апостола
през 1873 г. дълбоко покрусява сърцето му, но не сломява нито за миг волята му за борба. Готовността си да служи всеотдайно на поробеното си отечество този голям българин изразява по един категоричен начин в началото на 1876 година, когато в манастира пристига Бенковски и го посвещава в съдбоносните исторически решения на българските революционери от Гюргево. Отец Кирил приема с неописуем възторг идеята за незабавно организиране на всенародно въстание и предлага манастирът да се стане една от опорните точки на голямото народно дело. Игуменът от Сопот своевременно събира доверени хора,
създава революционен комитет,
който веднага се заема със закупуване, издирване и укриване на оръжие в манастира и неговия метох в Панагюрище. На 14 февруари 1876 г. през нощта, в манастирската черква се провежда историческо събрание, организирано от отец Кирил и председателствано лично от Георги Бенковски. Под оскъдната светлина на мъждукащите свещи пристъпват с трепет повече от тридесет въодушевени съзаклятници от селата Калугерово, Лесичово, Динката, Карамусал (Виноградец), Ветрен, Сърт Харман (Горно Вършило), Церово, Калагларе (Левски)... Всички те поемат клетвен обет и целуват кръстосаните библия, кама и револвер – да служат до смърт на великото народно дело. И от този момент отец Кирил е навсякъде, където го призовава неговият пръв патриотичен дълг. За целта той използва всеки удобен случай и авторитета си на игумен, за да приобщава мало и голямо към святото дело. Не се спира пред нищо, за да пропагандира революционните идеи и увлича населението в борбата за освобождение на отечеството.
Но неуморната дейност на игумена
среща яростната съпротива на архиерейското наместничество в Татар Пазарджик
В началото на април отец Кирил е извикан спешно под стража в града, където върху него се изсипва канонада от всевъзможни обвинения. Срещу него е заведено дело и той едва успява да уреди освобождаването си на 19 април. Това непредвидено задържане го лишава от възможността да участва в историческото събрание на Оборище, но пък не му пречи ревностно да се включи в изпълнението на неговите решения. На тях двамата със Захарий Стоянов е възложено да вдигнат въстанието в района на гара Белово, поради което бъдещият летописец на априлци известно време пребивава в манастирската обител.
Денят на избухването на въстанието го сварва в Панагюрище
Той заминава незабавно за Белово, придружен от двама въстаници. Но башибозук и черкези преграждат пътя им. Целият район на гарата е блокиран, което осуетява изпълнението на поставената задача. Това го заставя да се отправи към Еледжик, където населението от редица селища, установено на въстанически лагер съгласно плана на въстанието, въодушевено го посреща.
През Еледжик по това време минава и Хвърковатата чета на Бенковски. До Войводата с пушка на рамо и кръст в десница язди и отец Кирил. Победоносен ход, неудържимо опиянение от първите успехи, възторг...
Но ето – идва и кървавият погром
В мъка, пепелища и кръв са удавени довчерашните най-съкровени мечти и пориви. Четата е разпусната. Мнозина търсят спасение в Балкана. В тези горчиви и тежки дни, изпълнени с неизвестност, революционерът в свещенически одежди е отново до Войводата. Нарамил тежки дисаги, той върви изтощен редом с тримата си другари – Бенковски, Захарий Стоянов и Стефо Далматинеца, без да губи присъствие на духа. Нещо повече – намира сили в себе си да ободрява и окуражава дори и в най-тягостните мигове съсипаните си верни сподвижници. За жалост скоро и четиримата се натъкват на гнусно предателство, масиран огън от вражеска засада ги посреща при преминаването на река Костина в подножието на Тетевенския балкан. От ненадейния залп мигновено рухва във водата, смъртно поразен – войводата Бенковски.
Тежко ранен, с насъчмена глава пада повален и отец Кирил,
а другите двама по някаква случайност се спасяват и временно се укриват. Отец Кирил попада във вражески плен и под въоръжена охрана от конни заптиета е откаран в Орхание (Ботевград), където е хвърлен в претъпкания и задушен кауш заедно с десетки заловени въстаници. Идват дни на ужасни мъжествени изпитания и унизителна гавра: пред очите му е поднесена отрязаната глава на смелия водител на априлци. Врагът иска да изтръгне потвърждение, че това е главата на баш комитата. Вбесени от несломимото упорство на отец Кирил, турците го отвеждат в София. Тук инквизициите на обезумелия от сатанинска ярост тиранин достигат своя връх, като
обесват на врата на игумена торба с отрязаната окървавена глава на Бенковски
Но врагът е безсилен да сломи и прекърши духа и волята му. Тук поп Неделю от Поибрене, неговият племенник Петър Гешев – учител в Динката, Тома Захариев от Калугерово и множество други арестувани въстаници тръпнат, пленени от себеотрицанието и героизма на отец Кирил, проявени в името на България.
Цели три месеца на мъчителни разпити и зверски изтезания. Обидите и ругатните се сипят като градушка върху му. „Ала той – пише в спомените си поп Неделю – никого не издаде и се държеше твърдо пред обезумелите и кръвожадни сопаджии, процеждайки:
„Всички, които участваха в тази божествена знаменитост, бяха комити!”
Сетните мъчителни страници от живота на отец Кирил Слепов ни отвеждат в ледените подземия на затвора „Митархане” в Цариград, където е откаран през декември 1876 г. В тъмните непрогледни килии на мракобесническата султанска преизподня непоколебимият борец и патриот дели мъки и тегло с Никола Обретенов, Стоян Заимов, Ботевия брат Кирил и други мъжествени българи, които е трябвало да изплащат „греховете” си... На 17 януари 1877 г. Угасват завинаги зениците на този голям възрожденец и родолюбец. А там нейде, на север, напира вече неудържимо със спасителните си лъчи животворното зарево на нова, възкръсваща от робските векове България.
Продрум ДИМОВ
