Най-голямото ми удовлетворение от изминалите години е, че успях да изпълня много от мечтите си за развитие на училището в село Паталеница
Педагогът, фотограф и изследовател на историята на Пазарджик Никола Колев наскоро навърши 70 години. В ПУ „Паисий Хилендарски“ завършва математика и след учителстване в Пазарджик, от 1983 г. заема директорското място в ОУ „Константин Величков“ в Паталеница. Дворът на школото от 2000 г. всяко лято се превръща в сцена на Шекспировите театрални празници. Колев е автор на поредицата „Пазарджик – в миналото и сега“. Има 4 самостоятелни изложби – една, от които е експонирана в парк „Острова“. Членува във фотографската задруга „Пловдив“. Печели престижни конкурси, носител е на награди, сред които „За принос в развитието на културата в Пазарджик“ на Община Пазарджик.
- Г-н Колев, роден сте в Свиленград, но обикнахте Пазарджик като място на картата или кауза, която си струва. Каква диря оставя това време у Вас?
- Обичам родния Свиленград, но съдбата ме доведе в Пазарджик. Съпругата ми е оттук. В Пазарджик съм от 1980 г. Първите години бяха опознавателни, все пак всичко за мен беше ново и непознато. Но градът веднага ми хареса. Работата ме увлече със своите задачи и постепенно навлизах в ритъма на градския живот. Никога не съм възприемал Пазарджик само като място на картата. Щом съм тук, живея и работя значи трябваше да дам най-доброто от себе си за благото на града. И днес харесвам Пазарджик. Чрез кадрите си виждам красотата на града, която искам да стигне до всеки. А проблеми има навсякъде.
- Голяма част от живота Ви премина като учител в Пазарджик и директор на основното училище в Паталеница. Кое беше най-голямото предизвикателство и най-голямото удовлетворение в тези години?
- Три години бях учител по математика в тогавашния Техникум по механизация на селското стопанство в Пазарджик и след това – директор на училището в с. Паталеница. Като учител се стараех да се докажа, че знам и мога, въпреки че бях млад и без опит. Много четях, експериментирах различни методи. Посещавах часовете по практика на моите ученици. Дори подготвих пособие „Приложение на математиката в селското стопанство“, което за съжаление не беше издадено. Когато ме назначиха за директор на училището в село Паталеница се изправих пред ново предизвикателство. Бях много млад, едва на 27 години, а трябваше веднага да решавам организационни въпроси, които бяха съвсем непознати за мен. Спомням си първия 15 септември в Паталеница. В началото на тържеството едно дете в първи клас се затича към мен, прегърна ме и каза: „Ти си моят татко!“… Не знаех какво да кажа! Тогава към мен се приближи Георги Стоянов, директорът на тогавашния Дом за деца и юноши в селото и ми каза: „Това дете е без родители, а иска да си има майка и татко!“. Такава беше първата ми среща с тези деца от Дома. Още тогава се зарекох да им помагам с каквото мога. В началото на моята работа в Паталеница много ми помогна бившия директор Андрей Андреев, когото наследих. А след като преминах 40-дневно обучение в Стара Загора, се почувствах по-уверен. Най-голямото ми удовлетворение от изминалите години е, че успях да изпълня много от мечтите си за развитие на училището в село Паталеница!
- Ваши ученици още разказват за лекотата, с която сте обяснявал и най-сложните задачи пред черната дъска. Всичко в живота ли е математика и какво е мястото на математиката в живота Ви днес?
- Моят учител в Свиленградската гимназия Костадин Костадинов ме запали по математиката. Той ми беше и образец в първите години като учител. Аз търсех най-различни методи на работа, за да направя математиката интересна и достъпна. Още като учител в Пазарджик чух за оригинална методика на украинския математик Виктор Шаталов. В техникума организирах лекция за тази методика на преподавател от Пловдивския университет. И в Паталеница продължих да изучавам системата на Шаталов. Дори се свързах с него. С тогавашното общинско ръководство организирахме обучение на учители с лектор самия Шаталов, но една нелепа случайност провали курса. По тази методика сам написах на пишеща машина и подготвих за моите ученици книжки за всеки урок по математика в V, VI и VII клас. И доста от тях все още си спомнят за тези интересни уроци. Днес вече не се занимавам с математика със същото темпо, но винаги казвам и показвам на моите ученици, че математиката е навсякъде около нас.
- Вие сте част от Шекспировите театрални празници под звездите на Паталеница. Какъв феномен са те днес?
- Много пъти съм разказвал как се роди Детската шекспирова театрална школа през 1999 г. Започнахме в училище проект „Детска социална служба“. Част от него бяха заниманията на тема „Социални проблеми и драма“. Поканих Христо Церовски да води тези часове. А той, още след първите срещи с децата, рече: “Ще правим „Ромео и Жулиета“. Там има и социални проблеми, и драма.“ Усетих, че ще се роди нещо уникално и се съгласих. Рискът беше голям, защото в проекта нямаше предвидено театрално представление. И през 2000 г. в двора на училището публиката гледаше „Ромео и Жулиета“. Актьорите бяха ученици. След това вече всички знаят какво се получи. Създадохме страхотен екип с Христо и Инна Церовски. След смъртта на Христо, Инна продължи неговото дело. Няма такъв случай в България: Детска шекспирова театрална школа. Това си остана наша запазена марка. От 2000 година всяко лято в двора на училището организираме Шекспирови спектакли. Е, няма го първоначалният романтизъм за работа с децата. В последните години представленията са с професионални актьори.
.jpg)
- Кога посегнахте към фотоапарата? Помните ли първите си кадри?
- Още като ученик в Свиленград се запалих. Дори се записах в кръжок по фотография. За мой рожден ден получих като подарък фотоапарат „Смяна 8“ и започнах да снимам. Първите ми кадри бяха пейзажи по река Марица, снимки на мои приятели. Но нищо повече не се получи тогава. Много по-късно, истински се запалих по фотографията през 2005 г. Харесваше ми вечерното осветление в Пазарджик и реших, че дори и изложба ще подготвя с такива снимки. И направих такава изложба в общината. От тогава, та и до сега фотографията е в мен и почти няма ден в който да не съм снимал нещо. Винаги ще споменавам Мариана Бойрикова, Вили Тодорова и художникът Васил Петров, които в началото ме подкрепиха в желанието ми да се занимавам с фотография.
- Като любител-фотограф Вие улавяте мигове. Какво търси обективът Ви днес – носталгията по миналото или пулса на модерния град?
- В профила ми във Фейсбук имам албум „Пазарджик в миналото и сега“. Той се радва на голяма популярност. Голяма част от кадрите са съпоставки на миналото с настоящето. Така че търся и едното, и другото. За мен са интересни и миналото, и днешното време. Дори в част от тези съпоставки се вижда как миналото „се разхожда“ в днешно време.
- Къде се крие емоционалният корен на хобито Ви да издирвате стари снимки и пощенски картички на любимия Ви Пазарджик – тема за споделена памет или за гражданска съвест срещу забравата?
- Често си препрочитам текст на проф. Иван Батаклиев: „Съдбата на града, в който сме родени или живеем, всякога трябва да ни интересува, да е близка до нашето сърце и душа, защото неговата съдба – това е нашата съдба… Паметниците на старата материална и духовна култура се рушат, старите хора си отиват по реда и следите от миналото изчезват завинаги от нас, а върху
старото се гради новото…”
Преди време снимах Пожаровата къща. В коментари някои писаха, че това всъщност е Божаровата къща. Това ме заинтригува и започнах да търся текстове за тази къща. Друг случай. Когато ми подари книгата си „Катедралната църква Успение Богородично в град Пазарджик“, г-н Александър Арнаудов ми написа посвещение: „На Никола Колев, достоен българин и изявен педагог с уважение, най-добри чувства и благодарност.“ Арнаудов, Пазарджик (Оризовград), 1 май 2023 г.“
Благодарих му и попитах защо е записал Пазарджик (Оризовград)? Той ми разказа, че преди Освобождението така са наричали Пазарджик, за да се отличава от град Добрич, който пък тогава се е наричал Хаджиоглу Пазарджик. Тези случаи ми подсказаха, че не е достатъчно само да показвам стари снимки, или да снимам и да съпоставям. Още по-интересно за мен се оказа и да разказвам истории заедно със снимките. Образец за мен в това отношение е страницата „Старата архитектура на Пазарджик“. Всяка сграда, всяко кътче от града имат своя история, която очаква някой да я разкаже. Радващо е, че мнозина се интересуват от миналото на града си, коментират, споделят спомени.
Пенка МИХАЙЛОВА
/Продължението на интервюто – в книжния брой на "Знаме" този петък/
