Ретроспекция на един космополитен дух може да видите в галерия „Боев”
ПАЗАРДЖИК. Градът ни отново се превърна в център на голямото европейско изкуство. Години след като сподели артпространството на галерия „Боев“ със своя приятел Никола Манев, тук отново се завърна един истински космополит, естет и майстор на четката – Лъчезар Ошавков. В подредената в галерията ретроспективна изложба, живописецът, монументалист и интелигент, който от 1968 г. живее и твори в Париж, представя 35 творби – маслени бои, акварел, смесена техника.
Завършва художествената гимназия в София през 1959 г., а през 1967 г. - и Художествената академия със специалност „Декоративно-монументална живопис“. Продължава образованието си в Сорбоната, учи „История на изкуството и археологията“. Защитава докторантура по социология и семиология на изкуството и литературата. Специализира класическа фреска и мозайка в академиите във Венеция и Флоренция, както и „Византология“ в Школата на Лувър.
Известен е като
изпълнител на руски и циганки романси в дует с известния певец Константин Казански по легендарните парижки кабарета
„Шехерезада“ и „Распутин“. Това му помага със средства да учи.
Член е на френската Академия на културата. Син е на проф. Живко Ошавков, основател на социологията в България и брат на известната флейтистка Лидия Ошавкова.
Лъчезар Ошавков е разпозваема личност във френските артистични среди, известен с изключителната си пластична техника. Има самостоятелни изложби в София, Пловдив и Варна. Участва и в общи експозиции в България.
Преди откриване на изложбата живопис в Пазарджик, разговаряме с големия художник за магията на бялото платно, за френския му творчески път и за специалното място, което нашия град заема в сърцето му.
- Г-н Ошавков, през 2019 г. открихте съвместна изложба тук с големия Ви приятел Никола Манев. С какви емоции се завръщате в галерия „Боев“?
- Вълнуващо е отново да съм тук, сред обичаното от мен кътче между голямата и малката синагоги. Един райски оазис на спокойствие, зеленина и кристално чист въздух. Защото идвам от Париж, от място, различно и противоположно на това тук и сега.
Емоция е, че пак съм в артгалерията на Огнян Боев, който организира и реди картини на значими български художници. Благодаря му от сърце! Тук ме свързва и споменът от 2019 г., когато направихме обща изложба с Никола Манев, който ужасно ми липсва. Заради десетилетното ни приятелство нерядко ни наричаха сиамските близнаци, макар да не сме нито сиамски, нито близнаци. Свързват ни и със съвместни експозиции в галерии в София и Пловдив.
- Какви творби показвате пред пазарджишката публика?
- В ретроспективната си изложба представям 35 живописни картини, рисувани през различни периоди от творческия ми път. Уточнявам, че самостоятелно излагам след 1995 г. Работя много бавно и никога не смогвам да открия изложба само с нови картини.
Най-старата работа се казва „Костницата в Рилския манастир“ – акварел, 1957 г. Свързана е с благословията на игумена на Рилската обител - дядо Варлаам, който завършва живота си като митрополит на Пловдивската епархия. Вече ученици в Художествената гимназия в София, с Кольо Манев дълго време споделяхме килията на покойния цар Борис. Става дума за годините 1955–1956 г. до 1959 г. Тук нарисувах тази моя първа картина. Последната излезе от ателието ми преди десетина дни.
Произведенията носят различни сюжети, не обичам думата стил, защото копираш себе си и правиш все едно и също. Както е казал Пикасо: „Да копираш и се учиш от големите майстори, е нормално. Но да копираш себе си, е мискинлък!“. Техниката в живописта е разнообразна – маслени, акварели, рисунки, смесена техника, проекти за мозайки, за гоблени и други. В изложбата липсват портрети, има само техни изображения без конкретни образи.
- Какво най-важно ще кажете за Вашето творчество?
- Че правя обратно на това, което е модерно днес, което се учи в Художествената академия – т. нар. съвременно изкуство. То е официално изкуство, субсидирано от държавата. В случая не говоря за България, защото отдавна съм се откъснал от родината си. Говоря общо и в частност за Франция. В съвременното изкуство често липсва предмет. Няма и концепция. Това, което наричахме изобразително изкуство и изобразяване на някакъв образ, сега липсва. На това място нищо ново не дойде – само празно пространство. За съжаление, изобразителното изкуство не привлича младото поколение, то има други интереси. Сега сме в период, в който изображението изчезва, т. е. диалектическото единство на произведението се нарушава в ущърб на образа. В абстрактното произведение има само предмет, без изображение и не отговаря точно на моментната ситуация.
Един от ликвидаторите на изобразителното изкуство е Пикасо и той го прави съзнателно. За себе си казва: „Аз съм нищо друго, освен човек, заблуждаващ публиката, и който великолепно избра епохата, в която живее да използва глупостта, алчността и снобизма!“. Произведенията на изкуствата са вид човешка дейност, отговаряща на епохата, в която са създадени. Те имат и познавателно значение. Ако знаем какво е било в Древна Гърция, Древен Египет и Рим, то е заради оцелелите утилитарни предмети като грънци, каменни изделия и други и по тях се съди за културното ниво на цивилизацията и епохата тогава.
Днес се питам какво ще остане от съвременната епоха, от това, което неправилно се нарича съвременно изкуство. Днес младите украсяват неща с рекламен постер или увеличена цветна снимка. Виж картината е друго – тя е скъп лукс. Това е единственият предмет, който човекът създава, произведение, което не се изхабява и не остарява, когато я гледаме. Тя е вечна.
- Как френската столица промени погледа Ви към изкуството и живота?
- Напуснах България заради съветската агресия с българско участие в Чехия през 1968 г. Не съм невъзвръщенец, винаги съм притежавал български паспорт и се връщам в България. Завърших Художествената гимназия в София, после – и Художествената академия. Продължих образованието си в Сорбоната в Париж. Запознавайки се там с т. нар. модерно изкуство на художници-импресионисти, постимпресионисти и други ...-исти, усетих огромната разлика с това, което знаех от България. Картините им изглеждат по-добре на репродукция, отколкото в оригинал. Оказаха се преждевременно остарели и прашни. Произведенията на старите майстори Рембранд, Леонардо да Винчи и други велики майстори в Лувър, най-големият музей в света, не могат да се репродуцират. Затова и до ден-днешен предпочитам да хвърля едно око в Лувър, отколкото да посетя музей на модерното изкуство. То не ми носи нищо, не мога да науча и да взема нещо, а картините на великите майстори на четката нямат възраст.
- Ваши колеги казват, че картините Ви имат история.
- Това определение за творбите ми е отпреди 2 години, при откриване на изложбата „Картини с истории“ в столичната галерия „Сердика“. Уточнявам, че става дума не за историята на изображението, а за пътя на картината, която след напускане на ателието заживява собствен живот. Една от тях е със заглавие „Неделен следобед в Париж“. Тя изобразява символична игра на шах между европеец и арабин, качени на покрива на сграда в Париж. Картината купи колекционер от еврейски произход, който по-късно я обявява на търг, купува я друг колекционер, който, за моя изненада, ми я подари. Изложих творбата в галерия в София и след купуването й не знам сега къде се намира. Собствен живот има и творбата „Тревожна новина“ и още много други картини.
В изложбата излагам и пейзажи от околностите на вашето село Бяга от времето 1958-1959 г., когато преподавателят ми в Художествената гимназия Вилчо Илчев организираше практически занятия там, както и на много други места. В Академията, вместо на практика, ходехме на бригади на полето.
- Баща Ви – проф. Живко Ошавков, е основател на българската социология, а сестра Ви – Лидия Ошавкова, е известна флейтистка. Доколко тази интелектуална среда предопредели пътя Ви към изкуството?
- Отговорът ми е двузначен. Като малки, родителите ни искаха да станем музиканти: аз – цигулар, а сестра ми – пианистка, но с мен не се случи, заради интересите ми към рисуването и към футбола, в която игра достигнах доста високо спортно ниво. Сестра ми пък се оказа с малко по-къси пръстчета за пианото и хвана флейтата. Нейна е заслугата от обикновена част в оркестъра, флейтата да се превърне в концентриращ инструмент.
- Какво е Вашето послание към по-младите художници, които днес се опитват да пробият на световната сцена?
- Вече споменах за слабия им интерес към изобразителното изкуство. Бих ги посъветвал да си сменят концепцията, защото изкуството в съвременната епоха изчезва, както изчезват видовете растения и животни.
- И накрая, какво да очакваме от Лъчезар Ошавков?
- Ако е живот и здраве, в края на следващата година ще представя творбите си в галерия „Райко Алексиев“ на ул. „Раковска 125“ в София. Поканата е отправена от ръководството на Съюза на българските художници – СБХ. Изложбата ще е ретроспективна, но засега само една дама от български произход в Париж, която притежава около 15 мои работи, е готова да ги предостави за експозицията. Това ще направят и българските колекционери. Всички останали френски мои купувачи отказват да участват, което е жалко.
Искам да призная, че не съм участвал по никакъв начин в българския художествен живот, не съм бил и член на СБХ. Това не е причина да не се връщам в България и да показвам художественото си изкуство.
И ще продължи да го прави, обеща роденият във Видин през 1940 години парижки творец Лъчезар Ошавков.
Пенка МИХАЙЛОВА
