На 8 ноември на 87 години си отиде последният ветеран от последната война – Атанаска Балева. Тя е родена на 25-ти юни 1927 г. в село Свобода, трето дете в семейството на земеделците Гина и Георги Линкови. Едва-6-годишна остава сирак - майка й умира при раждане. След няколко години Атанаска идва в Пазарджик. До 4 клас учи в училище "Васил Левски", а средното си образование завършва в училище "Стефан Захариев". Впоследствие овладява и шивашкия занаят. Възпитана в най-ценните човешки добродетели - трудолюбие, съпричастност, човечност, борбеност, когато е едва на 17 години, се записва доброволка във Втората световна война като санитарка/медицинска сестра. Краят на войната я заварва във военна болница в Унгария.
Многократно е награждавана
от Министерството на отбраната и Централния съвет на Съюза на ветераните от войните на България. Познавам я от много години и винаги съм се удивлявал не само от нейната жертвоготовност да спасява ранените войници и командири на фронтовата огнева линия, но и от нейната интелигентност, доброта и любознателност – следеше подробно историческите и политическите събития. Тя беше и много скромна. При срещите си с ученици не се изтъкваше на преден план, разказваше за ужасите на войната, за да не се повтаря вече това страшно зло. Общуването с нея беше картинно връщане към героичните и страшни събития. Вече в последните години, когато някой се интересуваше от онези години и я запиташе за войната, за фронта, тя отговаряше: „Не си спомням.
Пред очите ми са само белият и червеният цвят
Белите престилки, напоени с кръвта на убитите и ранените бойци“. И това беше достатъчен отговор.
И трудолюбив човек беше. В Пазарджик е работила като шивачка в ТПК "Георги Димитров" и в Завода за магнитни дискове в Драгор, където е до пенсионирането си. Навсякъде тя е уважавана и от ръководителите, и от колегите си, а в работата си била дисциплиниран работник, знаещ и можещ професионалист. Така я помнят и ще я помнят всички, които са имали удоволствието да работят с нея, такава я помня и аз.
Близките й свидетелстват, че за Атанаска най-голямата награда винаги е било семейството.
През 1950 г. среща любовта в очите на Борис
(той също вече е покойник). Съдбата я дари с дълъг живот, за да се радва на дъщерите Радка и Светла, на внуци и правнуци. Тя бе човек, който винаги поставяше нуждите на всички останали преди своите собствени, за да добруват близките й хора.
Не само ние, от Областния съвет на Съюза на ветераните от войните на България, но с най-добри чувства ще си спомнят за нея и приятелите и съседите, сред които се ползваше с доверие уважение. Намираше добра дума за всеки и на всички тях много ще липсва.
От името на Областния съвет на СВВБ-Пазарджик изразяваме най-дълбоки съболезнования към семейството!
Поклон, дълбок поклон пред светлата й памет.
Петко ГЕНУРОВ
Председател на Областния съвет на ветераните от войните на България-Пазарджик
--230.jpg)
